Аз носех два кинжала, Люсиен — един. Аз бях загърната с пелерината си, но… той наистина ме беше завил със своята. Затова сега трепереше от студ, докато се катерехме трескаво по планинския скат, без да спираме дори за глътка въздух.
* * *
Ако си бях останала човек, вече нямаше да съм сред живите.
Студът пронизваше костите ни, а виещият вятър сякаш ни шибаше с възпламенени бичове. Зъбите ми тракаха, пръстите ми бяха толкова вкочанени, че едва съумявах да се закрепя за вледенения гранит километър след мъчителен километър през планината. Вероятно и двамата се отървахме на косъм от премръзване единствено благодарение на пламъчето, което тъкмо започваше да се разпалва във вените ни.
Не спряхме нито веднъж заради неизречения страх, че сторихме ли го, студът щеше да изсмуче и мъничкото ни топлинка и повече нямаше да помръднем. Или пък братята на Люсиен щяха да ни настигнат.
Пробвах отново и отново да изкрещя на Рис по връзката ни. Да се ответрея. Да призова крила и да отлетя с Люсиен от планинския проход, през чиито снегове се влачехме — снегове, дълбоки до кръста и толкова сбити на места, че трябваше да пълзим по повърхността им, одирайки кожите си на грапавия лед.
Гибелфът още държеше по-голямата част от силата ми в задушаващата си хватка.
Сигурно наближавахме границата на Двора на Зимата, повтарях си, докато примижавахме срещу поредния порив на ледения вятър, нахлул откъм отсрещния край на тесния планински проход. Наближавахме я, а щом я преминехме, Ерис и другите нямаше да посмеят да навлязат в чужда територия.
Мускулите ми крещяха при всяка стъпка, ботушите ми бяха подгизнали от разтопения сняг, стъпалата ми бяха плашещо безчувствени. Прекарала бях достатъчно човешки зими в гората, за да познавам опасностите, които криеше студеното, мокро време.
Люсиен дишаше тежко на крачка зад мен, когато стените от камък и сняг се разтвориха пред нас, разкривайки безмилостно звездно небе — и още планини. С мъка сдържах стона си.
— Не бива да спираме — каза той и се зачудих дали звукът все пак не бе напуснал гърлото ми.
Сняг сковаваше разпилените кичури на косата му, а аз усещах леда в премръзналите си ноздри.
— Няма да издържим дълго така, трябва да се стоплим и да починем.
— Братята ми…
— Ако продължим, ще умрем. — В най-добрия случай щяхме да загубим поне по няколко от пръстите на краката и ръцете си. Посочих стръмния планински склон пред нас. — Рисковано е да се движим през нощта. Налага се да намерим някоя пещера и да опитаме да запалим огън.
— С какво? — тросна се той. — Да виждаш дърва?
Аз просто продължих напред. Споровете само пилееха енергия — и време.
Пък и бездруго нямах отговор.
Питах се дали изобщо ще оцелеем тази нощ.
* * *
Натъкнахме се на пещера. Дълбока и защитена от вятъра и вражеските погледи. Старателно прикрихме следите си, а и вятърът отнасяше мириса ни в безопасна посока.
Но с това се изчерпваше късметът ни. Наоколо нямаше дърва за огрев; освен това огънят във вените ни бе угаснал.
Ето защо прибягнахме до единствения друг вариант: телесната топлина. Закътахме се в най-вътрешната част на пещерата и седнахме бедро до бедро, ръка до ръка под пелерината ми, тресящи се от студ и мокри до кости.
Почти не чувах глухия писък на вятъра от тракането на зъбите ми. И от неговите.
Намери ме, намери ме, намери ме, пак пробвах да извикам по връзката ми с Рис. Но ироничният глас на другаря ми не отвърна.
Посрещна ме грохотна празнина.
— Разкажи ми за Илейн — рече тихо Люсиен.
Сякаш смъртта, приседнала до нас в мрака, тласкаше и неговите мисли към най-близкия му човек.
Замислих се дали да не си замълча, твърде разтреперана, за да призова думите си, но…
— Обожава градината си. Винаги е обичала да отглежда разни неща. Дори когато мизерствахме, съумяваше да поддържа поне няколко лехи през топлите месеци. А когато… когато си стъпихме на краката, започна да прави най-красивите градини, които някога си виждал. Дори в Притиан. Градинарите се бунтуваха, защото им отнемаше работата; дами като нея трябваше само да кръцват по някоя повехнала роза тук-там, а Илейн слагаше шапка и ръкавици и коленичеше в пръстта да плеви. Държеше се като чистокръвна милейди във всяко друго отношение, освен в това.
Люсиен не проговори дълго време.
— „Държеше се“ — повтори накрая. — Говориш така, сякаш е мъртва.
— Нямам представа как я променил Котелът. Не смятам, че вече може да се прибере у дома. Колкото и да й се иска.