— Притиан със сигурност е по-добрият вариант, независимо от войната.
Свиках малкото си сили, преди да отвърна:
— Тя е сгодена, Люсиен.
Долових как всеки сантиметър от тялото му се сковава до мен.
— За кого?
Безизразни, студени думи. Подплатени със заплаха от насилие.
— За сина на един човешки господар. Той мрази елфите, посветил е живота и богатството си на изтребването им. Нашето изтребване. Разбрах, че макар и годежът да е по любов, бащата на годеника й само чака да се добере до солидната й зестра, за да продължи борбата си срещу елфите.
— Илейн обича сина на господаря.
Не прозвуча като въпрос.
— Така твърди. Неста… Неста твърди, че бащата и манията му по изтреблението на елфите трябвало да я възпрат. Но никога не е споделяла опасенията си с Илейн. Нито пък аз.
— Другарката ми е сгодена за човек.
Каза го повече на себе си, отколкото на мен.
— Съжалявам, ако…
— Искам да я видя. Само веднъж. Само… за да проверя.
— Какво да провериш?
Той придърпа влажната ми пелерина по-нагоре върху телата ни.
— Дали си струва да се боря за нея.
Не посмях да го уверя, че си струва, да му вдъхна надежда, при положение че Илейн вероятно щеше да направи всичко по силите си да запази годежа. Въпреки че безсмъртието щеше да го превърне в невъзможен.
Люсиен облегна глава на каменната стена зад нас.
— А после ще попитам твоя другар как е оцелял. Как е живял с мисълта, че ти си сгодена за друг… че споделяш чуждо легло.
Пъхнах замръзналите си ръце под мишниците си, вперила поглед в мрака пред нас.
— Кажи ми кога разбра — подкани ме той, притисвайки коляното си в моето. — Кога разбра, че Рисанд е твоят другар. Кажи ми кога спря да обичаш Тамлин и обикна него.
Реших да не му давам отговор.
— Още преди да напуснеш ли?
Завъртях глава към него, макар и почти да не съзирах лицето му в тъмата.
— Докоснах Рисанд по този начин чак месеци след това.
— Да, но го целуна В недрата на Планината.
— Целунах го по същата причина, поради която танцувах. Защото нямах друг избор.
— Но сега той е любовта на живота ти.
Нищо не знаеше — не познаваше личната ни история, тайните, отворили сърцето ми към Великия господар на Двора на Нощта. Ала нямах право да му разказвам за това.
— Струва ми се, Люсиен, че трябва да се радваш, задето съм се влюбила в другаря си, защото самият ти се намираш в същата ситуация, в която беше Рис преди шест месеца.
— Ти ни напусна.
„Ти ни напусна.“ Не Тамлин. Нас. Думите му отекнаха в тъмнината, някъде там сред виещия вятър и брулещия сняг отвъд извивката в пещерата.
— Казах ти го онзи ден в гората: ти ме изостави дълго преди аз самата да си тръгна. — Потреперих отново, ненавиждайки мисълта, че така отчаяно се нуждаех от топлината му. — Ти се вписваше в Двора на Пролетта не по-добре от мен, Люсиен. Наслаждаваше се на удоволствията и забавленията, които предлага. Не се преструвай, че не заслужаваш нещо повече от това.
Металното му око избръмча тихо.
— И къде според теб бих се вписал? В Двора на Нощта?
Не отговорих. Често казано, нямах идея. Като Велика господарка вероятно можех да му предложа някой пост, стига да оцелеехме до дома ми. Главно за да не отиде Илейн в Двора на Пролетта, но и не се съмнявах, че Люсиен ще отстои позицията си пред приятелите ми. А и една мъничка, ужасна част от мен ликуваше при мисълта да отнема още нещо на Тамлин, нещо ценно, жизненоважно.
— Добре е да тръгнем още призори — беше единственият ми отговор.
* * *
Оцеляхме през нощта.
Когато започнахме предпазливото си спускане по планинския склон, чувствах всяка част от тялото си болезнено скована. Нямаше нито шепот, нито следа от братята на Люсиен — нито пък от всякакъв друг живот.
Но не ме беше грижа, не и когато най-сетне прекосихме границата и навлязохме в земите на Зимата.
От другата страна на планинския склон се ширеше поле, обгърнато в блещукащ лед. Щяхме да крачим през него с дни, но това не ме притесняваше: бях се събудила с достатъчно сила във вените си, за да ни стопля със скромен огън. Бавно, мъчително бавно ефектът от гибелфа отшумяваше.
Готова бях да се обзаложа, че до средата на леденото поле вече щяхме да сме си възвърнали силите дотолкова, че да се ответреем. Стига късметът ни да се задържеше и никой друг да не ни откриеше.
Преговорих си всеки урок, който Рис ми беше преподал за Двора на Зимата и за Калиас, неговия Велик господар.
Внушителни, изящни дворци, пълни с бумтящи камини и потънали във вечнозелени дървета. Придворните предпочитаха да се придвижват с красиви резбовани шейни, теглени от северни елени с кадифени рога, чиито широки копита бяха идеални за леда и снега. Войската им беше добре обучена, но обикновено оставяха нежеланите гости на гигантските бели мечки, които бродеха наоколо.