Молех се никоя от тях да не ни дебне на леденото поле, защото белите им кожуси се сливаха с околната среда.
Отношенията между Двора на Нощта и този на Зимата бяха относително добри, но и те, като връзките между всички останали дворове, се бяха пообтегнали след събитията с Амаранта. След като беше изклала толкова много от тях, включително, спомних си с неприятно чувство в стомаха, десетки деца от Двора на Зимата.
Не можех да си представя каква загуба бяха преживели, каква ярост и печал. През месеците си на обучение с Рис така и не се бях осмелила да попитам чии деца са били. Какви последици е имало. Дали това е било най-тежкото престъпление на Амаранта, или само едно от безчетните.
Но независимо от що-годе стабилните им отношения, Зимата беше един от Сезонните дворове. По-вероятно беше да застане на страната на Тамлин, на Таркуин. Най-надеждните ни съюзници си оставаха Слънчевите дворове: Зората и Деня. Те обаче се намираха твърде на север — отвъд границата между Слънчевите и Сезонните дворове. Парчето свещена ничия земя, където се разполагаше В недрата на Планината. И колибата на Тъкачката.
Щяхме да сме намерили смъртта си дълго преди да припарим до онази гибелна, древна гора.
Чак след цяло денонощие успяхме да прекосим планината и да стъпим върху дебелия лед. Тук не вирееше нищо и разбрах, че сме попаднали на твърда земя, по сбития сняг под краката ни. Преди това ледът често беше прозрачен като стъкло и разкриваше тъмните, бездънни езера отдолу.
Поне не срещнахме бели мечки. Въпреки че истинската заплаха, както бързо осъзнахме, беше пълната липса на подслон: ледената пустош не предлагаше никакво укритие от вятъра и студа. А ако запалехме огън с немощната си магия, всеки можеше да го зърне. Да не говорим колко неразумно звучеше да запалим огън върху замръзнало езеро.
Слънцето тъкмо изплуваше иззад хоризонта, обагряйки полето в златисто, макар че сенките продължаваха да тъмнеят като синини.
— Тази вечер ще понагреем някой от ледените блокове, колкото да омекне, за да си издълбаем подслон в него — каза Люсиен.
Обмислих идеята му. Бяхме извървели едва трийсетина метра от тази шир, приличаща на необятно езеро. Краят му не се виждаше.
— Смяташ, че ще прекараме чак толкова време на леда?
Люсиен вдигна свъсен поглед към почервенелия от зората хоризонт.
— Вероятно, но кой знае докъде се простира.
Снежните навявания наистина криеха леда отдолу.
— Дали пък няма как да го заобиколим… — замислих се, надничайки обратно към малкия лагер, който току-що бяхме напуснали.
Люсиен погледна нататък с мен. И двамата едновременно забелязахме трите фигури, застанали на ръба на езерото. С усмивки на лица.
Ерис вдигна ръка, обгърната от пламъци.
Пламъци, за да стопи леда, върху който стояхме.
Глава 13
— Бягай — пророни Люсиен.
Не смеех да откъсна очи от братята му. Ерис свали пламтящата си ръка към ръба на замръзналото езеро.
— Накъде?
Плът срещна лед и се надигна пара. Ледът помътня, стопявайки се в светкавична линия, устремена към нас…
Побягнахме. Ледената повърхност беше опасно хлъзгава и глезените ми роптаеха от напъна да ме задържат права.
Напред езерото се простираше към безкрая. А бледите лъчи на крехкото слънце още не разкриваха достатъчно ясно опасностите пред нас…
— По-бързо! — нареди ми Люсиен. — Не поглеждай назад! — Излая ми, когато понечих да обърна глава, за да видя дали ни преследват.
Стрелна ръка и я вкопчи в лакътя ми, задържайки ме още преди да усетя, че съм се спънала.
Къде ще отидем къде ще отидем къде ще отидем…
Под ботушите ми се разплиска вода — разтопен лед. Ерис или влагаше цялата си сила в борбата с хилядолетния лед, или нарочно го топеше бавно, за да ни измъчва…
— Бягай на зигзаг! — подкани ме задъхано Люсиен. — Трябва да…
Той ме блъсна настрани и аз залитнах с разперени ръце.
В същия момент една стрела отскочи от леда към мястото, където бях стояла допреди миг.
— По-бързо! — изкрещя Люсиен и аз не се поколебах.
Впуснах се в същински спринт, докато двамата кръстосвахме взаимно траекториите си на движение отново и отново, затруднявайки стрелците. Там, където стрелите се удряха в земята, хвърчеше лед, и колкото и бързо да препускахме, замръзналата езерна повърхност се топеше под нас…