Выбрать главу

Лед. Имах лед във вените си, а сега, когато вече бяхме навлезли в границите на Двора на Зимата…

Не ме интересуваше дали ще я видят — силата ми. Силата на Калиас. Не и след като алтернативата беше далеч по-лоша.

Петното от кишав лед под краката ми вече се разширяваше, когато стрелнах ръка напред.

Струя лед изскочи от дланта ми, замразявайки езерото наново.

С всяко разтваряне на юмруците си, докато тичах, разпръсквах лед през дланите си и втвърдявах повърхността пред нас, която Ерис се стремеше да разтопи. Имаше вероятност — поне малка вероятност да прекосим езерото, а ако преследвачите ни имаха неблагоразумието да попаднат върху него след това… Щом можех да образувам лед, несъмнено можех и да унищожавам.

Тъкмо се разминавах с Люсиен, срещайки изцъкления му поглед и понечвайки да отворя уста, за да му споделя плана си, когато Ерис изникна от нищото.

Не зад нас. Отпред.

Но не той, а брат му, застанал от едната му страна с насочен към мен лък и вече изстреляна стрела, съумя да изтръгне крясък от гърлото ми.

Отскочих встрани и се превъртях на земята.

Ала не достатъчно бързо.

Върхът на стрелата поряза ухото и бузата ми, носейки след себе си жилеща болка. Люсиен изрева, но втората стрела вече летеше.

Тя прониза дясната ми предмишница.

Паднах и ледът наряза лицето и дланите ми, а от сблъсъка с твърдата земя коленете ми и ранената ми ръка изпищяха в агония…

Отзад се чуваха забързани стъпки по леда — третият брат ни наближаваше.

Прехапах долната си устна толкова силно, че я разкървих, след което разкъсах ръкавите на жакета и ризата си, счупих стрелата надве и измъкнах парчетата от плътта си. Викът ми се раздроби в леда.

Когато станах, Ерис беше направил една стъпка към мен с вълча усмивка на лице; държах последните си два илириански ножа, а дясната ми ръка изгаряше от болка при всяко движение…

Ледът около мен започна да се топи.

— Това приключение може да завърши, като пропаднеш в езерото, молейки за помощ, щом ледът мигновено го обгърне отново — провлачи Ерис. Зад него, обграден от двамата си братя, Люсиен беше извадил своя нож и ги измерваше с поглед. — Или като приемеш ръката ми. И в двата случая идвате с мен.

Плътта на ръката ми вече се затваряше, оздравяваше благодарение на силата от Двора на Зората, която най-сетне се пробуждаше във вените ми…

А щом тя се възвръщаше…

Не предоставих на Ерис време да отгатне следващия ми ход.

Вдишах рязко.

Бяла, ослепителна светлина избухна от тялото ми. Ерис изруга, а аз побягнах.

Не към него; още бях твърде слаба, за да го нападна с ножове. Втурнах се към далечния бряг. Полузаслепена от собствената си светлина, залитах и се препъвах, заобикаляйки опасните петна размекнат лед, а сетне хукнах с всички сили.

Пробягах малко повече от пет метра, преди Ерис да се ответрее пред мен с директна атака.

Плесница в лицето с опакото на ръката, толкова мощна, че зъбите ми се впиха болезнено в устните ми.

Удари ме отново още преди да съм паднала, но този път с юмрук в корема, изкарвайки въздуха от дробовете ми. Смътно съзнавах, че Люсиен е освободил цялата си мощ върху двамата си братя. Метал и огън се сблъскваха с грохот и хвърчаха откъслеци лед.

Веднага щом се свлякох на земята, Ерис ме сграбчи за косата, чак в корените и толкова брутално, че в очите ми запариха сълзи. Той тръгна, повличайки ме обратно към брега…

Борех се срещу безмилостния удар в корема, борех се да изпълня дробовете си с въздух. Ритах немощно и ботушите ми стържеха в леда, но Ерис не отпускаше желязната си хватка…

Май Люсиен извика името ми.

Отворих уста, само че тапа от огън се провря между устните ми. Не пареше, но горещината й ми беше достатъчна да проумея, че може да прогори езика ми, ако Ерис реши. Огнени въжета се усукаха около китките и глезените ми. Около гърлото ми.

Не си спомнях какво е нужно да сторя, как да се измъкна, как да спра всичко това…

Влачеше ме все по-близо и по-близо до брега, до групата чакащи войници, ответрели се там от нищото. Не, не, не…

Огромна сянка се стовари върху леда пред нас, пропуквайки го във всички посоки.

Не сянка.

Илириански воин.

Седем червени Сифона проблясваха по люспестата му черна броня. Касиан прибра крилата си и се озъби на Ерис с петвековна ярост.

Не беше мъртъв. Нито ранен. Стоеше напълно невредим пред мен.

С оздравели, заякнали крила.

От гърлото ми през огнената тапа се изтръгна треперлив вопъл. Сифоните на Касиан просветнаха в отговор, сякаш виждайки ме в лапите на Ерис…

Още нещо удари леда зад нас. Подир него се стрелнаха по-дребни сенки.