Азриел.
Този път вече се разплаках неудържимо, преградата в мен се срути, когато зърнах приятелите ми да кацат пред мен. Азриел също беше жив, оздравял. Касиан извади два илириански ножа, свиден спомен от дома, и каза на Ерис с гибелно спокойствие:
— Съветвам те да пуснеш господарката ми.
Ерис стисна косата ми още по-силно, изтръгвайки стон от мен.
Гневът, който скова лицето на Касиан, можеше да срине цели светове.
Но лешниковите му очи се плъзнаха към мен. В безмълвна команда.
Беше ме обучавал с месеци. Не само на атака, но и на защита. Множество пъти ме беше тренирал да се измъквам от хватката на нападател. Да управлявам не само тялото си, но и съзнанието си.
Сякаш бе знаел, че е твърде вероятно някой ден същият този сценарий да се разиграе в живота ми.
Ерис беше вързал крайниците ми, но все пак можех да ги мърдам. Можех да използвам поне части от магията си.
Налагаше се единствено да наруша равновесието му за достатъчно дълго, че да ме пусне, да позволя на Касиан да скочи помежду ни и да се заеме със сина на Великия господар…
Много по-едър от мен, Ерис дори не смогна да погледне надолу, когато извих тяло, завъртайки се на леда, и го блъснах в чатала с вързаните си крака.
Той изпъшка и се преви надве.
Право към завързаните ми ръце, свити в юмруци, които забих в носа му. Изпращя хрущял и ръката му пусна косата ми.
Превъртях се по леда и хукнах настрани. Касиан вече беше там.
Ерис едва успя да извади меча си, преди този на приятеля ми да го връхлети.
Сблъсък на стомана отекна над леда. Войниците на брега изстреляха стрели от дърво и магия, които обаче започнаха да отскачат от синия илириански щит.
Азриел. Азриел и Люсиен се биеха с другите двама братя. Фактът, че братята на Люсиен съумяваха да се опълчат на илирианците, беше доказателство за уменията им, но…
Насочих леда във вените си към огнената тапа в устата ми, към въжетата около китките и глезените ми. Лед срещу огъня, приспивна песен…
Касиан и Ерис се сблъскаха, оттласнаха се един от друг, сблъскаха се пак.
Огнените въжета се скъсаха, превърнаха се в съскаща пара.
Станах на крака и се пресегнах за оръжие, каквото вече нямах. Бях изпуснала кинжалите си на десетина метра оттук.
Касиан преодоля гарда на Ерис със свирепа ловкост. И Ерис изкрещя, когато илирианското острие прониза корема му.
Рубиненочервена кръв оплиска леда и снега.
За част от секундата си представих какво следва: трима от синовете на Берон щяха да погинат в ръцете ни. Временно удовлетворение за мен, петвековно удовлетворение за Касиан, Азриел и Мор, но ако Берон още размишляваше чия страна да избере във войната…
Можех да използвам друго оръжие.
— Спрете — казах.
Кротка, хладна заповед.
Азриел и Касиан се подчиниха.
Другите двама братя на Люсиен стояха гръб до гръб, окървавени и облещени от ужас. Люсиен дишаше тежко, вдигнал меча си. Азриел изтръска кръвта от собствения си меч и тръгна към мен.
Срещнах лешниковия поглед на сенкопоеца. Хладнокръвното лице, притаило толкова болка — и доброта. Беше ми се притекъл на помощ. Касиан също.
Илирианците застанаха до мен. Ерис, притиснал с ръка корема си, хриптеше тежко и ни наблюдаваше с омраза.
С омраза, но и пресметливост. Гледаше трима ни, когато заявих на него, на другите му двама братя и на войниците от брега:
— Всички заслужавате да умрете заради това. И заради още много провинения. Но ще пощадя нещастния ви живот.
Дори тежко ранен в корема, Ерис сбърчи презрително устни.
Касиан му изръмжа предупредително.
Премахнах илюзията, зад която се бях крила през изминалите седмици. Ръкавите на жакета и ризата ми ги нямаше, ето защо на мястото, където ме беше пронизала стрелата, вече се виждаше само гладка, здрава кожа. Кожа, която постепенно се покриваше с мастилени спирали и кръгове. Белезите на новата ми титла — и връзката с другаря ми.
Люсиен се насочи с пребледняло лице към нас и спря до Азриел, макар и на почтително разстояние.
— Аз съм Велика господарка на Двора на Нощта — обявих с тих глас на всички.
Дори Ерис заличи презрителната си гримаса. Кехлибарените му очи се изцъклиха и в дълбините им се прокрадна нещо като страх.
— Велика господарка. Не съществува такова нещо — изплю един от братята на Люсиен.
По устата ми заигра бледа усмивка.
— Вече съществува.
И беше крайно време светът да го узнае.
Срещнах погледа на Касиан и открих гордост в него — и облекчение.
— Води ме у дома — наредих му с величествено вдигната брадичка. После се обърнах и към Азриел: — Водете и двама ни у дома. — А накрая уверих поданиците на Двора на Есента: — С вас ще се видим на бойното поле.