По-добре бе сами да решат дали е по-разумно да се бият с нас, или срещу нас.
Обърнах се към Касиан, който разтвори ръце, прегърна ме здраво и ни изстреля в небето сред вихрушка от крила и мощ. До нас Азриел и Люсиен сториха същото.
Когато Ерис и останалите се превърнаха в черни точки върху белия сняг под нас, когато се понесохме с вятъра, Касиан отбеляза:
— Не мога да преценя кой изглежда по-неловко: аз или Люсиен Вансера.
Засмях се и надникнах през рамо към сенкопоеца, прегърнал приятеля ми. И двамата умишлено се стараеха да не си говорят и да не поглеждат към нас.
— Вансера?
— Не знаеше ли фамилията му?
Натъкнах се на присмехулния му, свиреп лешников поглед.
Усмивката на Касиан поомекна.
— Здравей, Фейра!
Гърлото ми се стегна до болка и преметнах ръце през врата му в силна прегръдка.
— И ти ми липсваше — пророни Касиан, притискайки ме в обятията си.
* * *
Летяхме чак до границата на свещената осма земя. А щом Касиан ни остави в едно заснежено поле преди древната гора, само зърнах русата елфа в илирианска кожена броня, крачеща между чворестите дървета, и хукнах към нея.
Мор отвърна със същата сила на прегръдката ми.
— Къде е той? — попитах, без да я пускам, без да вдигам глава от рамото й.
— Ами… дълга история. Далеч е, но в момента лети като вятъра към дома. — Мор се отдръпна, колкото да огледа лицето ми. Като съзря драскотините и синините по него, стисна устни и зачопли нежно засъхналата по ухото ми кръв. — Засече те през връзката преди няколко минути. Ние тримата бяхме най-близо. Аз се ответрях с Касиан, но заради Ерис и другите… — Очите й притъмняха от чувство за вина. — Отношенията ни с Двора на Есента са обтегнати. Решихме, че ако аз остана тук, на границата, Калиас може и да не погледне на юг. Поне докато те вземем.
И за да избегне среща с Ерис, за която навярно не беше готова.
Поклатих глава да разсея срама, почернил вечно греещото й лице.
— Разбирам. — Прегърнах я пак. — Разбирам.
Мор ме стисна толкова силно, че почти смачка ребрата ми.
Азриел кацна с Люсиен, разпилявайки снега около себе си. Двете с Мор се пуснахме и приятелката ми посърна, като забеляза Люсиен. Беше покрит със сняг, кръв и мръсотия — също като мен.
— Би се срещу Ерис и другите двама — обясни й Касиан.
Мор преглътна, виждайки кръвта по ръцете на илирианеца — чуждата кръв. А веднага щом подуши чия е, промълви:
— Ерис. Да не би…
— Жив е — отговори вместо него Азриел. Около острите върхове на крилата му се усукваха сенки, изпъкващи на фона на снега под ботушите ни. — Другите също.
Люсиен оглеждаше трима им, предпазлив и безмълвен. Така и не го бях попитала какво знае за миналото на Мор, свързано с най-големия му брат. Нямах желание.
Мор отметна гъстите си, златисти къдри през рамо.
— Тогава да си вървим у дома.
— Кой от двата? — намесих се внимателно.
Мор отново плъзна очи към Люсиен. Почти го съжалих заради тежестта на този поглед, заради укора в него. Погледът на Мориган, чиято дарба беше чистата истина.
Каквото и да разпозна в Люсиен, явно беше достатъчно, за да каже:
— Градската къща. Някой те чака там.
Глава 14
Досега не смеех дори да си го представя: че отново ще вляза в облицованото с дърво фоайе на градската къща; че отново ще чуя песента на чайките, реещи се високо в небето над Веларис, ще подуша соления аромат на река Сидра, лъкатушеща през сърцето на града, ще почувствам по гърба си топлината на слънцето, изливащо се през прозорците.
Мор ответря всички ни и сега стоеше леко задъхана зад мен, докато гледахме как Люсиен проучва новата обстановка.
Металното му око бръмчеше тихо, а другото обхождаше предпазливо стаите около фоайето: трапезарията и всекидневната с изглед към малкото предно дворче и улицата; стълбището към втория етаж; коридора до него, водещ към кухнята и задната градина.
Накрая стигна и до затворената входна врата. И града отвъд нея.
Касиан застана до парапета и скръсти ръце с онзи арогантен маниер, който обикновено вещаеше неприятности. Азриел остана до мен с увиващи се около кокалчетата на ръцете му сенки. И двамата се държаха така, сякаш боят със синовете на Велики господари беше ежедневно занимание за тях.
Чудех се дали Люсиен съзнава, че първите му думи тук щяха или да го обрекат, или да го спасят. Питах се и каква ще е моята роля във всичко това.
Не — решението беше мое.
На Великата господарка. Аз стоях по-високо в йерархията от всички тях, от приятелите ми. Аз решавах дали Люсиен ще запази свободата си.