Ала бдителното мълчание на приятелите ми говореше достатъчно: нека той реши собствената си съдба.
Най-накрая Люсиен вдигна поглед към мен. Към нас.
И каза:
— От улицата се чува детски смях.
Примигнах насреща му. В думите му се четеше… кротка изненада. Като че не бе чувал този звук от много, много време.
Отворих уста да отвърна, но друг ме изпревари.
— След нападението на Хиберн това е доказателство за усърдната работа на хората от Веларис да построят града си наново.
Завъртях се и видях Амрен да става от мекия диван в съседната стая. Явно големите възглавници бяха укривали досега дребното й тяло.
Появи се точно както при последната ни среща: изправила се в същото това фоайе с предупреждение да внимаваме в Хиберн. Дългата й до брадичката гарвановочерна коса проблясваше на слънчевата светлина, а сребърните й неземни очи сияеха необичайно ярко, когато срещнаха моите.
Фината елфа сведе глава в поклон. Най-големият жест на покорство, който същество на петнайсет хиляди години би оказвало на новопровъзгласена Велика господарка. И приятел.
— Виждам, че си водиш нов домашен любимец — сбърчи неодобрително нос Амрен.
Нещо като страх нахлу в окото на Люсиен, сякаш и той усещаше чудовището, скрито зад красивото й лице.
Явно беше чувал за нея, защото още преди да ги запозная, се поклони дълбоко. Касиан изсумтя иронично и аз го стрелнах предупредително.
Амрен се усмихна леко.
— И то вече възпитан.
Люсиен се изправи бавно, като че стоеше пред отворената паст на дива котка от степите, която не желаеше да уплаши с резки движения.
— Амрен, това е Люсиен… Вансера.
Люсиен се скова.
— Не използвам фамилното име на семейството си — обясни той на Амрен с още един почтителен поклон. — Викайте ми просто Люсиен.
Вероятно бе спрял да използва това име в мига, в който сърцето на любимата му бе престанало да бие.
Амрен изучаваше металното му око.
— Хитро изобретение — рече тя, преди да обърне взора си към мен. — Май някой те е изподрал, момиче.
Поне раната на ръката ми беше оздравяла, макар и завещавайки ми грозен червен белег. Предполагах, че и лицето ми не изглеждаше много по-добре. Но преди да й отговоря, Люсиен попита:
— Какво е това място?
Всички го погледнахме.
— Домът ни — отговорих му. — Това е… моят дом.
Виждах как съзнанието му попива всеки детайл. Липсата на мрак. Липсата на писъци. Мириса на море и цитруси вместо на кръв и разложение. Детският смях, който и сега отекваше по улицата отпред.
Най-голямата тайна в историята на Притиан.
— Това е Веларис — обясних му. — Градът на Звездната светлина.
Гърлото му подскочи.
— А ти си Велика господарка на Двора на Нощта.
— О, да — провлачи нов глас зад мен и кръвта ми секна.
Секна от мириса, който ме връхлетя, пробуди ме. По лицата на приятелите ми изплуваха усмивки.
Обърнах се.
Рисанд стоеше подпрян на свода към всекидневната със скръстени ръце и скрити крила, облечен в обичайния си безупречен тоалет — черен жакет и панталон.
А когато виолетовите му очи срещнаха моите, когато познатата ми полуусмивка избледня…
Лицето ми сякаш рухна. Тъничък, треперлив звук изпълзя от гърлото ми.
Рис веднага тръгна към мен, но моите крака вече бяха поддали. Килимът във фоайето омекоти сблъсъка на коленете ми с пода.
Покрих лицето си с ръце, докато събитията от последния месец ме нападаха с жестока ярост.
Рис коленичи пред мен и опря коленете си в моите.
Сетне нежно отлепи ръцете ми от лицето ми. Нежно пое бузите ми в длани и избърса сълзите ми.
Забравила за публиката ни, вдигнах глава и съзрях радостта, тревогата и обичта в разкошните му очи.
Без да го е грижа, че ни слушат, Рис пророни:
— Любов моя.
И ме целуна.
Успях само да заровя пръсти в косата му, преди да ме грабне на ръце и да се изправи с ловко движение. Откъснах устни от неговите, поглеждайки към пребледнелия Люсиен, но Рисанд, без дори да надникне към приятелите ни, нареди:
— Намерете си друга работа за малко.
Не изчака да види дали ще му се подчинят.
Просто ни ответря нагоре по стълбището и тръгна целеустремено по коридора. Надзърнах към фоайето тъкмо навреме да видя как Мор хваща Люсиен за ръката и кимва на останалите, преди всички да изчезнат.
— Искаш ли да обсъдим случилото се в Двора на Пролетта? — попитах дрезгаво, изучавайки лицето на другаря си.
В него нямаше нито капка шеговитост, само онзи хищнически глад, съсредоточен във всяка моя глътка въздух.