— Първо ми се правят други неща.
Занесе ме в спалнята ни — някога негова спалня, сега пълна и с мои притежания. Изглеждаше точно както я бях оставила: огромното легло, към което крачеше сега, двата гардероба, писалището до прозореца с изглед към задната градина, разцъфнала в лилаво, розово и синьо сред тучната зеленина.
Приготвих се да ме хвърли на леглото, но Рис спря по средата на стаята. Целунат от звезди вятър затвори тихо вратата след нас.
Рисанд ме положи бавно върху мекия килим, плъзвайки ме безсрамно надолу по тялото си. Сякаш не можеше да устои на нуждата да ме докосва, сякаш и той не искаше да се отделя от мен, също както аз от него.
Всяка точка на допир между телата ни, всеки сантиметър от неговото — топъл, силен, истински… ме изпълваше с копнеж. Със стегнато гърло долепих длан до изваяните му гърди и грохотният тътен на сърцето му под черния жакет отекна в плътта ми. Единственият белег на потока, протичащ в тялото му, докато плъзваше бавна милувка нагоре по ръцете ми, преди да стисне раменете ми.
Палците му чертаеха нежни линии по мръсните ми дрехи, докато оглеждаше лицето ми.
Красив. Беше още по-красив от облика, който бях запечатала в спомените си, в бляновете си през дългите седмици в Двора на Пролетта.
За един безкраен момент просто споделяхме въздуха помежду ни. И можех единствено да вдишвам аромата му надълбоко в дробовете си, за да го запазя там. Вкопчих пръсти в жакета му.
Другарят ми. Моят другар.
Сякаш дочул думите ми по връзката ни, Рис най-сетне пророни:
— Когато връзката ни угасна, помислих, че… — Страх, истински ужас затъмни очите му дори докато продължаваше да гали раменете ми с палци. — Когато стигнах до Двора на Пролетта, теб вече те нямаше. Тамлин беснееше из гората, издирваше те. Но ти беше скрила мириса си. И дори аз не можех… не можех да те открия…
Трепетът в думите му беше като нож в корема ми.
— Влязохме в Двора на Есента през една от портите — обясних, слагайки свободната си ръка на рамото му. Възлестите мускули отдолу се разместиха при допира ми. — Не си могъл да ме намериш, защото двама хибернски командири са тровили храната и водата ми с гибелф, достатъчно, че да потиснат силите ми. Още… още не мога да си ги върна напълно.
По красивото му лице пробяга леден гняв и палците му замръзнаха върху раменете ми.
— Убила си ги.
Не беше точно въпрос, но аз кимнах.
— Хубаво.
Преглътнах.
— Хиберн плячкосал ли е Двора на Пролетта?
— Още не. Каквото и да си направила… подействало е. Стражите на Тамлин са го изоставили. Повече от половината му поданици са отказали да се явят на Десятъка преди два дни. Някои отпътуват към други дворове. Други говорят за метежи. Явно си успяла да влезеш в сърцата им. Превърнали са те в светица. — Познатият хумор най-сетне стопли чертите на лицето му. — Доста са се ядосали, когато решили, че Тамлин е позволил на Хиберн да те подтикне към бягство със зверствата си.
Проследих с пръсти бледите сребристи извивки на бродерията върху предната част на жакета му. Можех да се закълна, че потръпна от допира ми.
— Вероятно скоро ще научат, че всъщност съм добре обгрижвана. — Рис стисна раменете ми в знак на съгласие, като че се канеше да ми покаже колко съм обгрижвана всъщност, но аз килнах глава. — Ами Ианта? И Юриан?
Рисанд въздъхна и мощните му гърди се надигнаха под дланта ми.
— Сведенията и за двамата са мъгляви. Юриан май се е върнал при ръката, която го храни. Ианта… — Рис вирна вежда. — Предполагам, че нейната ръка е твое произведение, не на командирите.
— Просто е паднала — отвърнах невинно.
— Сериозно падане е било — рече умислено той с мрачна усмивка на уста и се доближи още повече към мен. Топлината на тялото му се просмука в моето, докато ръцете му се спускаха лениво надолу по гърба ми. Прехапах устна, съсредоточавайки се върху думите му вместо върху копнежа да се извия като дъга към него, да притисна лице към гърдите му и да си припомня всяка тяхна извивка. — В момента се възстановява след злополуката. Отказва да напусне храма си.
Този път аз промълвих:
— Това е добре.
Можеше пък някоя от хубавичките й последователни да реши, че се е наситила на лицемерните й словоизлияния, и да я удуши в съня й.
Сложих ръце на хълбоците му, готова да ги пъхна под жакета му, обзета от нужда да докосна голата му кожа, но Рис изпъна гръб и се отдръпна. Не много, защото едната му ръка остана на кръста ми, но другата…
Хвана лакътя ми и грижовно огледа червената резка, където стрелата бе разкъсала кожата ми. В ъгъла на стаята се струпа мрак.