— Касиан току-що ме пусна в съзнанието си, за да ми покаже какво се е случило на леда. — Той погали с палец белега ми като с перце. — Дните на Ерис винаги са били преброени. Не щеш ли, Люсиен може да се окаже по-близо до престола, отколкото някога е очаквал да стигне.
Гръбнакът ми се скова.
— Ерис е точно толкова ужасен, колкото ти го описваше.
Палецът му пак се плъзна по предмишницата ми, оставяйки настръхнала кожа след себе си. Обещание — не за възмездието, което кроеше, а за онова, което ни очакваше в тази стая. В леглото на няколко крачки от нас. Накрая пророни:
— Самообявила си се за Велика господарка.
— Не трябваше ли?
Той пусна ръката ми, за да ме погали по бузата с опакото на пръстите си.
— Искам да го изкрещя от най-високия покрив на Веларис още от мига, в който жрицата те помаза. Колко типично за теб да осуетиш поредния ми грандиозен план.
Усмивка подръпна ъгълчетата на устните ми.
— Случи се преди по-малко от час. Сигурна съм, че ако се развикаш от нечий комин, всички ще научат първо от теб.
Пръстите му се оплетоха в косата ми, повдигайки лицето ми нагоре. Дяволитата му усмивка се разшири и накара пръстите на краката ми да се свият в ботушите.
— Ето я моята скъпа Фейра.
Той наведе глава, впил поглед в устата ми с пламнали от глад виолетови очи…
— Къде са сестрите ми?
Мисълта прокънтя в мен като звън на оловна камбана.
Рис замръзна за миг, сетне измъкна ръка от косата ми с посърнала усмивка.
— В Дома на Ветровете. — Той се поизправи и преглътна сухо, сякаш въпросът ми го беше накарал да се замисли. — Бих могъл… да те заведа при тях.
Всяка дума като че ли напускаше гърлото му с голям напън.
Но осъзнах, че наистина е готов да го стори. Да потисне потребностите си и да ме отведе при тях, стига да го пожелаех. Аз решавах. С него винаги аз решавах.
Поклатих глава. Нямаше да ги видя, не и точно сега. Не и докато не укрепнех достатъчно.
— Но са добре, нали?
Колебанието му бе съвсем красноречиво.
— В безопасност са.
Не ми даваше конкретен отговор, но и аз не се самозаблуждавах, че сестрите ми са в свои води. Опрях чело в гърдите му.
— Касиан и Азриел са се възстановили — пророних до жакета му, вдишвайки аромата му все по-дълбоко и по-дълбоко. През гръбнака ми пробяга тръпка. — Ти ми каза… но някак не… не го проумявах. Досега.
Рис провлачи ръка надолу по гърба ми, а другата вкопчи в бедрото ми.
— Азриел оздравя за няколко дни. Крилата на Касиан… изискваха по-сложен процес. Той обаче тренира всеки ден, за да им възвърне силата. Наложи се лечителят да ги изгради почти наново. Въпреки това ще се оправи.
Преглътнах, за да отпусна стегнатото си гърло, и преметнах ръце през кръста му, притискайки цялото си лице към гърдите му. В отговор ръката му стисна още по-силно бедрото ми, а другата се озова на тила ми, за да ми даде опора, докато вдишвах уханието му.
— Мор каза, че си бил далеч. Затова не си дошъл с другите.
— Съжалявам.
— Не. — Вдигнах глава да го погледна в очите, леко насълзени от чувство на вина. — Нямах това предвид. Просто… — Толкова беше хубаво да го усещам под дланите си. — Къде беше?
Рис замръзна и аз се приготвих за отговора му, сервиран с небрежен тон:
— Не бих те изоставил да свършиш цялата работа по подкопаването на враговете ни.
Не се усмихнах.
— Къде. Беше.
— Тъй като Аз още се съвземаше, реших да поема малко от неговата работа.
Стиснах челюсти.
— Каква по-точно?
Той се наведе, заравяйки нос в шията ми.
— Не искаш ли да утешиш другаря си, който толкова страда по теб седмици наред?
Сложих ръка на лицето му и го избутах назад с намръщена гримаса.
— Искам другарят ми да обясни къде е бил. Чак тогава ще получи утеха.
Рис гризна пръстите ми, потраквайки игриво със зъби.
— Безмилостна, красива елфа.
Стрелнах го изпод свъсени вежди.
Рис врътна очи с въздишка.
— Бях на континента. В двореца на човешките кралици.
— Какво? — задавих се аз.
— Е, реално летях над него, но…
— И си отишъл сам?
Той ме изгледа учудено.
— Каквито и грешки да допуснахме в Хиберн, аз съм достатъчно способен да…
— Отишъл си в човешкия свят, и то в лагера на враговете ни сам?
— Със сигурност бих предпочел да го направя аз вместо някой от другите.
Още от самото начало имаше този недостатък. Все трябваше той да се жертва.
— Защо? — попитах го. — Защо реши да се подложиш на такъв риск? Случва ли се нещо?
Рис отмести поглед към прозореца, сякаш виждаше чак до земите на простосмъртните. Устните му се стегнаха.