У дома. Бях си у дома.
А когато Рис ме изпълни до дъно, когато поспря за миг, за да ми позволи да се наглася и да поема целостта му, имах чувството, че ще изригна в експлозия от лунна светлина и огън, че ще умра от мощната вълна, която обля тялото ми.
Щом насечените ми издихания започнаха да граничат с вопли, впих пръсти в гърба му и Рис се поотдръпна от мен, за да огледа лицето ми. Да разтълкува изражението по него.
— Никога повече — обеща ми, излизайки от мен, преди да проникне отново, ала този път съкрушително бавно. Целуна челото ми, едното ми слепоочие. — Скъпа моя Фейра.
Онемяла, раздвижих ханша си, приканвайки го да навлезе по-надълбоко, по-силно. Рис се подчини.
С всяко движение, с всеки споделен дъх, с всеки ласкав шепот, с всеки стон връзката, която досега бях крила в себе си, засилваше по-ярко. По-ясно.
И когато отново грейна като озарен диамант, екстазът ми достигна връхната си точка, обливайки ме като буен водопад, карайки кожата ми да заискри като новородена звезда.
Като ме видя, докато прокарвах пръст по чувствителната вътрешност на едното му крило, Рис изкрещя името ми, достигнал зенита на собствената си наслада.
Притисках го към себе си до последното му дълбоко издихание, докато не се отпусна напълно, все още във вътрешността ми, любувайки се на интимния си допир с мен.
Дълги минути останахме така, преплетени един в друг, заслушани в собственото си дишане, което се укротяваше… по-благозвучно от всяка музика на света.
След известно време Рис надигна гърди колкото да хване дясната ми ръка. За да огледа татуировките по нея. Целуна една от спиралите, изписани по кожата ми с почти черно-синьо мастило.
Гърлото му подскочи леко.
— Липсваше ми. Всяка секунда, с всеки мой дъх. Не само това. — Той размърда бедрата си, за да демонстрира, изтръгвайки стенание дълбоко от гърлото ми. — Но и… да разговаряме. Да сме смеем заедно. Липсваше ми в леглото, но още повече ми липсваше като приятел.
Очите ми запариха.
— Знам — съумях да му отвърна и плъзнах ръка надолу по крилата му и по гърба му. — Знам. — Целунах голото му рамо, точно над усуканата илирианска татуировка. — Никога повече. — Обещах му и продължих да го шепна, докато слънчевата светлина се разливаше бавно по пода.
Глава 15
Сестрите ми бяха живели в Дома на Ветровете от пристигането си във Веларис.
Не напускали двореца, вграден в горната част на една плосковърха планина с изглед към града. Не поискали нищо и никого.
Затова аз щях да отида при тях.
Люсиен чакаше във всекидневната, когато двамата с Рис най-сетне слязохме на долния етаж. Другарят ми беше издал безмълвната заповед да се върнат.
Съвсем очаквано Касиан и Азриел седяха небрежно в трапезарията от другата страна на коридора и обядваха, следейки всяко едно движение на Люсиен. Касиан ми се подсмихна, вирнал вежди.
Стрелнах го остро — предизвикателство да подхвърли някой коментар. За щастие, Азриел го срита под масата.
Касиан му хвърли поглед, в който се четеше: „Нямаше да кажа нищо“. Щом наближих свода към всекидневната, Люсиен стана.
Спрях на прага и почти изтръпнах. Той още беше в измачканите си от дългия път мърляви дрехи. Лицето и ръцете му поне бяха чисти, но… Съвсем в началото трябваше да му набавя нови дрехи. Да му предложа…
Рис се появи до мен и мисълта се изпари от главата ми.
Люсиен сбърчи неприкрито горната си устна.
Сякаш виждаше светещата връзка между двама ни с Рис.
Очите му — и червеникавокафявото, и златното — се плъзнаха надолу по тялото ми. Към ръката ми.
Към пръстена на нея, към звездния сапфир, ярък като небето в сребърния си обков. На същия пръст Рис носеше обикновена сребърна халка.
Бяхме си ги сложили един на друг, преди да излезем от стаята ни — далеч по-задушевен и тържествен ритуал от всеки публичен обет.
Преди да си разменим пръстените, заявих на Рис, че ми е хрумнало да оставя неговия в колибата на Тъкачката и да го накарам да си го вземе оттам.
Той се засмя и отвърна, че ако смятам за нужно да му го върна, вероятно бих могла да намеря и някое друго същество, с което да се пребори — някое не толкова вманиачено по изтръгването на моята любима част от тялото му. Целунах го, подхвърляйки, че някой май има прекалено високо мнение за себе си, и му сложих пръстена, който сам си беше купил от Веларис, докато ме нямаше.
Споменът за онзи кратък миг на радост и смях, за безмълвното ни вричане… Сгърчи се като повехнало листо в пожар, когато Люсиен впери презрителен поглед в пръстените ни. В близостта ни. Преглътнах сухо.