— Добре дошли в дома ми. Приготвили сме стаи за всички ви.
— С брат ми ще отседнем в една обща — обяви принцесата.
Гласът й прозвуча подвеждащо небрежен — почти момичешки. Отявлените й безчувственост и властност намекваха съвсем друго.
Почти почувствах как пренебрежителният й коментар подпали Люсиен. Аз обаче слязох по стълбите и като истинска господарка на къщата, каквато тези хора, начело с Тамлин, очакваха от мен да се нарека с радост, казах:
— Лесно ще го уредим.
Металното око на Люсиен избръмча и се насочи към мен, но аз запазих невъзмутимото си изражение, докато им правех реверанс. Пред врага. Кои ли от приятелите ми щяха да се опълчат срещу тях на бойното поле?
Дали Касиан и Азриел щяха да оздравеят достатъчно, че да се бият с голи ръце, камо ли да вдигнат меч? Не си позволих да размишлявам върху това — да си спомням как бе крещял Касиан, докато разсичаха крилата му.
Принцеса Брана ме огледа: розовата ми рокля, косата ми, която Алис беше накъдрила и сплела като диадема на главата ми, бледорозовите перли на ушите ми.
Безвредна, хубавичка опаковка, идеална за леглото на Велик господар.
Брана сбърчи устни и надникна към брат си. Принцът ме беше оценил по същия начин, ако съдех по презрителната му усмивчица.
Тамлин изръмжа предупредително.
— Ако сте я огледали добре, бихме могли да преминем към уговорката ни.
Юриан се изкикоти тихо и тръгна нагоре по стълбището без друга покана.
— Просто са любопитни. — Люсиен се напрегна осезаемо от наглия му ход, от коментара му. — Не всеки век се случва да избухне война заради спора около притежанието на момиче. Особено момиче с такива… дарования.
Аз само се завъртях на пета и заизкачвах стълбището след него.
— Може би, ако ти си беше направил труда да обявиш война заради Мириам, нямаше да те напусне заради принц Дракон.
Сякаш студена вълна обля Юриан. Тамлин и Люсиен се сковаха зад гърба ми, разкъсвани между проследяването на разговора ни и съпровождането на двамата хибернски командири в къщата. След като лично обясних, че Азриел и мрежата му от шпиони са добре обучени, премахнахме ненужните слуги като предпазна мярка срещу издайнически уши и очи. Останаха само най-доверените.
Разбира се, бях забравила да спомена малката подробност, че Азриел беше изтеглил шпионите си още преди седмици, тъй като не желаеше да рискува живота им заради някаква информация. И че беше в моя полза да ме наблюдават възможно най-малко хора.
Юриан спря на върха на стълбището и лицето му се превърна в маска на жестока смърт, докато изкачвах последните няколко стъпала към него.
— Мери си приказките, момиче.
Усмихнах му се и го подминах с лежерна крачка.
— Или какво? Ще ме хвърлиш в Котела?
Влязох през входната врата и тръгнах към масата в центъра на вестибюла; цветята във високата ваза върху нея стигаха почти до кристалния полилей.
Само на няколко крачки оттук месеци по-рано се бях свила на кълбо от ужас и отчаяние. Точно от това място, от средата на вестибюла, Мор ме беше взела на ръце и ме бе изнесла от тази къща, освобождавайки ме.
— Чуй първото правило за посещението си тук — подхвърлих през рамо на Юриан, отправяйки се към трапезарията, където ни чакаше обядът. — Не ме заплашвай в собствения ми дом.
Фарсът, осъзнах след миг, беше подействал.
Не върху Юриан, който ме измери кръвнишки, докато се настаняваше на масата. А върху Тамлин, който погали бузата ми с кокалчето на показалеца си, минавайки покрай мен, без да подозира колко внимателно бях подбрала думите си, как бях подмамила Юриан да ми поднесе тази възможност на тепсия.
Това беше началната стъпка: да накарам Тамлин да повярва, истински да повярва, че обичам и него, и това място, и всички, които го обитават.
За да не заподозре нищо, когато дойдеше време да ги обърна един срещу друг.
* * *
Принц Дагдан изпълняваше всички желания и заповеди на близначката си, като че той беше мечът, с който принцесата разсичаше света.
Наливаше й питиета и ги подушваше, преди да й ги поднесе. Избираше й най-хубавите парчета месо от платата и ги подреждаше старателно в чинията й. Винаги оставяше на нея думата и нито веднъж не я поглеждаше със съмнение.
Една душа в две тела. И като ги наблюдавах как се спогаждат безсловесно, само с погледи, се питах дали пък… дали пък не са като мен. Даемати.
Щитовете в съзнанието ми бяха като стена от черен диамант още от пристигането ми. Но докато вечеряхме, а мълчанията се проточваха повече от разговорите, нещо ме караше да ги проверявам отново и отново.