— Утре потегляме към стената… — заобяснява Брана на Тамлин. По-скоро заповед, отколкото предложение. — Юриан ще ни съпровожда. Ще имаме нужда от войници, запознати с местонахождението на дупките.
Мисълта да се доближат толкова до земите на човеците… но сестрите ми вече не живееха там. Не, сестрите ми се намираха някъде из необятната територия на собствения ми двор, закриляни от приятелите ми. Въпреки че баща ни щеше да се прибере от работното си посещение на континента само след месец-два. А още не бях решила как да му съобщя новината.
— Двамата с Люсиен можем да ви съпроводим — предложих.
Тамлин завъртя рязко глава към мен. Зачаках да чуя отказа му, категоричното му „не“.
Явно Великият господар наистина беше научил урока си, наистина беше готов да се постарае. Той просто махна към Люсиен.
— Официалният ми пратеник познава стената не по-малко от всеки войник.
„Позволяваш им го, съзнателно им позволяваш да разрушат стената и да плячкосват човеците от другата й страна.“ Думите се запреплитаха и засъскаха в устата ми.
Въпреки това се насилих да кимна на Тамлин, бавно, дори с леко нежелание. Знаеше, че никога няма да се примиря с решението му — момичето, което той вярваше, че се е върнало при него, винаги щеше да милее за родината си. В същото време си въобразяваше, че бих го понесла в негово име, наше име; че Хиберн няма да изтреби човеците след краха на стената и че просто ще си присвоим земите им.
— Тръгваме след закуска — заявих на принцесата. А за Тамлин добавих: — С неколцина войници.
Той поотпусна рамене. Чудех се дали бе узнал как съм отбранявала Веларис. Както и това, че бях защитила Дъгата от легион зверове като Атора, че бях посякла самия Атор безмилостно, хладнокръвно заради жестокостта му към мен и близките ми.
Юриан премери Люсиен с воинския си поглед.
— Винаги съм се питал кой е направил окото ти, след като тя го е извадила.
Тук не говорехме за Амаранта. Никога не я допускахме в тази къща. И през всички онези месеци, в които живеех в имението след случилото се В недрата на Планината, умирах по малко всеки ден от усилието да потискам страховете и болката дълбоко в себе си.
За миг си позволих да сравня онова момиче с това, на което трябваше да се преструвам сега. То се съвземаше бавно, превръщаше се наново в девойката, която Тамлин бе взел под крилото си, бе хранил и обичал… преди Амаранта да прекърши врата ми след три месеца на мъчения.
Затова се наместих в стола си. Забих очи в масата.
Люсиен просто изгледа изпитателно Юриан пред безразличните лица на двамата хибернски командири.
— Имам една стара приятелка в Двора на Зората. Веща изобретателка. Умее да преплита машинариите с магия. Тамлин я убеди да ми изработи окото, колкото и рисковано да беше за нея.
Юриан му отвърна с ненавистна усмивка.
— Да не би малката ти другарка да си има съперница?
— Другарката ми не те интересува.
Юриан сви рамене.
— И теб не би трябвало да те интересува, като се има предвид, че сигурно вече половината илирианска армия я е минала.
Несъмнено единствено многовековното обучение възпираше Люсиен да прескочи масата и да му изтръгне гръкляна.
Ръмженето на Тамлин разклати чашите по масата.
— Или се дръж като почтен гост, Юриан, или ще спиш в конюшнята при другите животни.
Юриан просто отпи от виното си.
— Справедливо ли е да ме наказвате само защото изтъквам истината? Никой от вас не е участвал във Войната, когато моите войски се съюзиха с илирианските скотове. — Той изгледа косо хибернските командири. — Предполагам, вие двамата сте имали удоволствието да се сражавате срещу тях.
— Запазихме крилата на генералите и господарите им като трофеи — отвърна с лека усмивка Дагдан.
Свиках цялата си воля, за да не надникна към Тамлин. Да не попитам къде държат двата чифта крила, които баща му бе запазил като трофеи, след като бе заклал майката и сестрата на Рисанд.
Рис беше казал, че са заковани на стената в кабинета му.
Не бях намерила нито следа от тях, когато тръгнах да ги издирвам при завръщането си тук, преструвайки се, че скитам от скука в един дъждовен ден. И в мазето не ги открих. Не срещнах и сандъци, нито заключени стаи, където можеше да са скрити.
Двете хапки печено агнешко, които се бях насилила да изям, се разбунтуваха в стомаха ми. Но поне отвращението беше логична реакция спрямо думите на хибернския принц.
Юриан ми се усмихна, кълцайки агнешкото в чинията си.
— Знаеш, че сме се били заедно, нали? Аз и твоят Велик господар. Дадохме отпор на Верноподаниците, борихме се рамо до рамо, докато не затънахме в кръв до пищялите.