Той скръсти ръце, присви металното си око и отметна няколко червени кичура коса от лицето си.
Извърнах поглед за миг.
Косата на Амаранта беше по-тъмна, а лицето и — млечнобяло, съвсем различно от бронзовата кожа на Люсиен.
Огледах конюшнята зад него. Поне тя беше голяма, открита, а и конярите ги нямаше в момента. Обикновено нямах нищо против да влизам вътре, което се случваше основно когато бях толкова отегчена, че отивах да видя конете. Просторното помещение предлагаше достатъчно място за движение и поне няколко изхода. Стените не ми се струваха твърде… масивни.
Кухните, за разлика от конюшнята, бяха твърде ниски, стените им — прекалено дебели, а прозорците им не бяха достатъчно големи, че да се промъкна през тях. Същото важеше и за кабинета, където не достигаше почти никаква слънчева светлина, а и липсваха допълнителни изходи. В главата си пазех дълъг списък на поносими и непоносими места в имението, подредени според това доколко караха тялото ми да се сковава и облива в пот.
— Не съм те излъгал — сопна се Люсиен. — Всъщност наистина паднах. — Той потупа кобилата си по хълбока. — След като една от онези твари ме бутна от нея.
Колко елфически начин на мислене, на извъртане.
— Защо?
Люсиен стисна инатливо уста.
— Защо?
Той се обърна към търпеливата си кобила. Но успях да видя изражението по лицето му — състраданието в очите му.
— Става ли да се разходим до селото? — предложих аз.
Той се извърна бавно към мен.
— Трябва да извървим почти пет километра.
— Способен си да ги пробягаш за няколко минути. Искам да проверя дали и аз мога.
Металното му око избръмча тихо в орбитата си и знаех какъв ще е отговорът още преди да отвори уста.
— Хубаво тогава — примирих се и тръгнах към бялата си кобила, добродушно същество, дори малко мързеливо и разглезено.
Люсиен не се опита да спори с мен и не каза нито дума, докато яздехме към горската пътека. Както винаги, пролетта беше в разцвета си, лекият ветрец носеше аромат на люляк, а храсталаците наоколо шумоляха, кипящи от живот. Нямаше и следа от Боге, от нагите, от нито една от тварите, обитавали някога гората.
— Не искам проклетото ти състрадание — обадих се накрая.
— Не е състрадание. Тамлин ме помоли да не ти казвам… — Явно не успя да се възпре навреме.
— Не съм от стъкло. Ако са те нападали наги, заслужавам да знам…
— Тамлин ми е Велик господар. Даде ли ми заповед, спазвам я.
— Не разсъждаваше така, когато заобиколи заповедите му само и само да ме изпратиш при сюриелите.
Където едва не бях умряла.
— Тогава бяха отчаяни времена. За всички ни. Но сега… сега ни трябва ред, Фейра. Нужни са ни правила, йерархия и ред, за да стъпим на крака. Затова изпълнявам нарежданията му. Всички останали гледат първо мен, аз съм образецът за подражание. Не искай от мен да рискувам крехката стабилност на двора ни с непокорство. Не и сега. Тамлин ти дава толкова свобода, колкото може в момента.
Изпълних с въздух стегнатите си дробове.
— Отказваш да общуваш с Ианта, а звучиш точно като нея.
— Нямаш идея колко му е трудно да те пуска извън територията на имението — изсъска той. — Не можеш да си представиш под какво напрежение е.
— Много добре знам под какво напрежение живее. Просто не предполагах, че съм станала затворник.
— Не си… — Той стисна челюсти. — Не е така и много добре го знаеш.
— Изобщо не възразяваше, когато ловувах и скитах из горите сама в човешката си форма. А тогава граничните зони бяха още по-опасни.
— Тогава не те обичаше колкото сега. А след случилото се В недрата на Планината… — Думите прокънтяха в главата ми, по напрегнатите ми мускули. — Страх го е за теб. Страх го е да не попаднеш в ръцете на враговете му. И това не им убягва; наясно са, че за да сразят него, трябва само да се докопат до теб.
— Да не мислиш, че не съм се досетила? Но сериозно ли очаква от мен да прекарам остатъка от живота си в онова имение и да се занимавам само с прислужници и рокли?
Люсиен обхождаше с поглед вечнозелената гора.
— Не мечтаят ли за това всички човешки жени? Красив елфически господар и безчетни богатства до края на живота им?
Стиснах поводите на коня си толкова силно, че той отметна глава.
— Радвам се, че си оставаш същото копеле, Люсиен.
Металното му око се присви.
— Тамлин е Велик господар. Ти ще му станеш съпруга. Има традиции и очаквания, с които трябва да се съобразиш. Ние също, ако искаме да се представим като народ, възстановил се след удара на Амаранта и готов да унищожи всеки враг, дръзнал да посегне на владенията ни. — Ианта ми бе изнесла почти същата реч предишния ден. — Скоро Тамлин ще постанови Десятъка — продължи той, клатейки глава. — Първият от… от проклятието. — Той изтръпна едва забележимо. — Даде на народа ни три месеца, за да се съвземе, и му се искаше да изчака до началото на новата година, но ще му се наложи да го изиска следващия месец. Ианта му каза, че е дошло време, че хората са готови.