— Май е най-добре да си лягаш — рече Ианта, докато двете наблюдавахме гуляйджиите, струпани в банкетната зала.
Преди трийсетина минути я бях забелязала до отворените врати и с радост се бях възползвала от възможността да се измъкна от шумната групичка приятели на Тамлин, с които бях принудена да си приказвам. Не че общувахме много. Или ме гледаха изцъклено, или се мъчеха да изнамерят общи теми на разговор. Все опирахме до лова, но дори тази дискусия не траеше повече от три минути.
— Имам още един час до лягане — отвърнах аз.
Ианта беше облечена в обичайната си бледосиня роба, с вдигната качулка и диадемата със син камък отгоре й.
Минавайки небрежно покрай дървената ламперия до главния вход, Върховните елфи й хвърляха погледи или от страхопочитание, или от похот, или от двете. Когато очите им попаднеха върху мен, знаех, че удивлението им няма нищо общо с яркозелената ми рокля и красивото ми лице (незабележимо пред това на Ианта). Опитвах да не им обръщам внимание.
— Готова ли си за утре? Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Ианта и отпи от газираното си вино.
Роклята ми тази вечер беше подарък от нея — зеленият й цвят бил традиционният за Двора на Пролетта, както ми бе обяснила тя. Дори ми помогна да я облека, отнемайки задължението на Алис, която само се навърташе смутено мълчалива край нас.
— Няма нужда.
Вече се бях замисляла колко жалко щеше да прозвучи, ако я помолех да не си тръгва от имението и след сватбата. Ако и разкриех колко се ужасявам при мисълта да остана сама в този двор, при тези хора чак до Нинсар — малък пролетен празник, ознаменуващ края на сеитбата, по време на който елфите си разменяха първите цветя за сезона. И до който оставаха дълги месеци. А храмът и ми се струваше толкова далеч.
Двама елфи, обиколили ни вече два пъти, най-сетне събраха куража да ни доближат — да доближат нея.
Аз се облегнах на стената, усещайки как дървото се забива в гърба ми, а те обградиха Ианта. И двамата бяха надарени с онази типична елфическа красота и носеха оръжия, които ги определяха като част от Върховните елфи, бранещи земите на Тамлин. Нищо чудно да се окажеше, че работят за баща й.
— Жрице — поклони се дълбоко единият.
Вече доста пъти бях виждала хората да целуват сребърните и пръстени с апел да се помоли и за тях, за семействата им, за възлюбените им. Ианта изслушваше всичко с напълно равнодушно изражение, настанило се на красивото и лице.
— Брон — поздрави тя онзи отляво, тъмнокос и висок. — Харт — обърна се после към другия, който бе с черна коса и малко по-мощно телосложение от това на спътника си. Устните и се извиха в престорено свенлива, чаровна усмивчица, която обикновено значеше, че е тръгнала на лов за нощен компаньон. — Не съм ви виждала от доста време, разбойници такива.
Продължиха да си разменят закачливи коментари, докато накрая двамата елфи не впериха погледи в мен.
— О! — рече Ианта и извърна глава към мен, люшвайки качулката си. — Нека ви запозная с лейди Фейра. — Тя сведе очи и глава в дълбок поклон. — Спасителката на Притиан.
— Знаем коя е — отвърна тихо Харт и двамата с приятеля му се поклониха почтително. — Бяхме В недрата на Планината с вас.
Двамата се изправиха, а аз килнах леко глава.
— Поздравления за утрешното събитие — каза Брон с усмивка. — Подобаващ завършек, не смятате ли?
Завършекът щеше да е подобаващ, ако бях влязла в гроба или горях в ада.
— Съюзът им е благословия от Котела — обяви Ианта.
Двамата изказаха съгласие и отново се поклониха. Аз ги игнорирах.
— Да ви призная — продължи Брон, — онова изпитание… сблъсъкът с Миденгарда, беше едно от най-невероятните неща, които някога съм виждал.
Едва се сдържах да не притисна гръб още по-плътно към стената, да не мисля за смрадта на онази кал, за скърцането на онези кръвожадни зъби, наближаващи неумолимо плътта ми.
— Благодаря.
— О, историята е ужасяваща — потвърди Ианта и пристъпи по-близо към мен, забелязала липсата на престорената ми усмивка. После сложи ръка на рамото ми. -
Подобна смелост вдъхва истинско страхопочитание.
Бях и благодарна — окаяно благодарна — за успокоителния допир. Още в онзи момент разбрах, че Ианта ще привлече множество млади жени елфи в ордена си. Щяха да я последват не в преклонение към Майката и Котела, а за да разберат как живее тя, как е възможно да блести толкова ярко и да обича себе си, да прескача от мъж на мъж, сякаш бяха ястия от богато угощение.
— Онзи ден пропуснахме лова — обяви небрежно Харт, — затова не ни се отдаде шанс да видим уменията ви със собствените си очи, но доколкото знам, Великият господар ще ни разположи в близост до имението идния месец. Ще е чест да ловуваме с вас.