— Махай се оттук — изръмжа Тамлин и закрачи към нас с изскочили от кокалчетата на ръцете му хищнически нокти.
Рис отново изцъка с език.
— О, не ми се иска. Все пак е време скъпата ми Фейра да изпълни своята част от уговорката ни.
Почувствах стомаха си кух. Не — не точно сега.
— Знаеш какво се случва, когато не спазваш обещанията си — продължи Рис, присмивайки се на гостите, които напираха и се прескачаха един друг, за да му избягат. После посочи с брадичка към мен. — Дадох ти три месеца свобода. Можеше поне да ми се зарадваш.
Треперех прекалено силно, за да му отвърна. Очите му просветнаха укорително, но като ги обърна към Тамлин, неодобрителното изражение вече го нямаше.
— Тя тръгва с мен.
— Не си познал — озъби му се Тамлин.
На подиума зад него нямаше никого. Ианта беше изчезнала. Заедно с повечето гости.
— Да не би да ви прекъснах? Реших, че събитието е приключило. — Рис ми хвърли отровна усмивка. Знаеше… чрез връзката, чрез магията помежду ни знаеше, че щях да кажа „не“. — Или поне Фейра мислеше така.
Тамлин оголи зъби насреща му.
— Остави ни да довършим церемонията…
— Май и Върховната ти жрица смята, че всичко е приключило.
Тамлин надникна през рамо и видя, че олтарът е празен. Като върна поглед към нас, ноктите му почти се бяха прибрали.
— Рисанд…
— Не съм в настроение за уговорки — прекъсна го Рисанд, — макар че резултатът несъмнено ще е в моя полза. — Той погали лакътя ми и аз подскочих от допира. — Да вървим.
Не помръднах от мястото си.
— Тамлин — прошепнах.
Тамлин направи крачка към мен, но посивялото му лице остана обърнато към Рис.
— Кажи си цената.
— Не си прави труда — отвърна ведро Рис и ме хвана под ръка.
Допирът му беше противен, непоносим.
Щеше да ме води в Двора на Нощта, мястото, по чийто модел се смяташе, че Амаранта е изградила В недрата на Планината, пълно с поквара и мъчения, и смърт…
— Тамлин, моля те.
— Колко драматично — рече Рисанд и ме придърпа още по-близо до себе си.
Тамлин обаче не помръдваше, а острите нокти бяха потънали напълно под кожата на кокалчетата му. Той впи поглед в Рис и устните му се разтеглиха в злобна гримаса.
— Ако я нараниш…
— Знам, знам — провлачи отегчено Рисанд. — Ще ти я върна след седмица.
Не, не, Тамлин не можеше да отправя подобни заплахи… освен ако не възнамеряваше да ме пусне с него. Дори Люсиен го гледаше смаяно с побеляло от гняв и изумление лице.
Рис освободи лакътя ми, преметна ръка през кръста ми и ме притисна към тялото си, после прошепна в ухото ми:
— Дръж се.
Тъмнината изрева, свиреп вятър ме затласка във всички посоки, докато земята изчезваше изпод мен, а светът наоколо се губеше. Остана само Рис, а аз се държах здраво за него, въпреки че го мразех с цялото си сърце…
Сетне и тъмнината изчезна.
Първо подуших жасмин, след миг съзрях и звездите. Цяло звездно море блещукаше измежду лъскави колони от лунен камък, обрамчващи внушителна панорама от необятни заснежени планини.
— Добре дошла в Двора на Нощта — рече Рис.
По-красиво място не бях виждала през живота си.
Сградата, в която се озовахме, беше кацнала върху една от сивите планини. Просторната зала около нас посрещаше открито природните стихии — нямаше прозорци, само гигантски колони и воалени пердета, полюшвани от жасминовия ветрец.
Навярно се топлеха с магия в сърцето на зимата. Намирахме се толкова нависоко, а и планинските върхове бяха покрити със сняг, който мощните ветрове разнасяха като призрачна мъгла.
В голямата зала с помощта на още ефирни пердета, тучни растения и дебели килими, разпръснати по пода от лунен камък, бяха обособени гостна, трапезария и кабинет. Няколко светлинни кълба танцуваха на лекия ветрец, а от сводовете на тавана висяха фенери от цветно стъкло.
Отникъде не се чуваха писъци, вопли и изтерзани гласове.
Зад мен се издигаше стена от бял мрамор с няколко арки, водещи към тъмни стълбища. Сигурно оттам се влизаше в същинския Двор на Нощта. Нищо чудно, че наоколо не ехтяха крясъци — всичко се случваше в дълбините на сградата.
— Това е личната ми резиденция — подхвърли Рис.
Кожата му ми се струваше по-тъмна, отколкото я помнех — вече бе златиста, а не бледа като преди.
Бледа… вследствие на петдесетгодишното му заточение В недрата на Планината. Огледах го внимателно, издирвайки следа от грамадните му ципести крила, онези, с които ми беше признал, че обожава да лети. Но така и не намерих. Пред мен стоеше просто Рис със самодоволна усмивка на лице.