Сведох поглед към нея.
Изглеждаш нелепо.
Бузите и шията ми пламнаха.
Не оправдавах постъпката му. Макар че ме беше… спасил — задавих се с думата — от унижението да кажа не на Тамлин. Да му обяснявам.
Заизмъквах бавно шнолите и дрънкулките от накъдрената ми коса, струпвайки ги върху тоалетната масичка. Като погледнах купчината накрая, стиснах зъби и ги пометох в празното чекмедже. Треснах го толкова силно, че огледалото над масата се разтресе. Потрих скалпа си, който ме болеше от тежестта на къдриците и множеството джунджурии. По-рано днес си бях представяла как Тамлин ги изважда от косата ми, целувайки ме за всяка шнола, но сега…
Преглътнах, за да потуша огъня в гърлото си.
Рис беше най-малката ми грижа. Тамлин бе усетил колебанието ми, но дали знаеше, че ще кажа „не“? Дали Ианта знаеше? Трябваше да му призная. Да му обясня, че още не съм готова да се омъжа, не и толкова скоро. Май беше най-разумно да изчакам връзката ни да укрепне, да се уверя, че не е станала грешка, че… че го заслужавам.
Да изчакаме, докато и той самият се пребори с кошмарите, които го преследваха. Докато се поотпусне. Докато спре да се тревожи толкова за мен. Въпреки че разбирах нуждата му да ме брани, страха да не ме загуби… Май беше най-добре да му обясня всичко още като се прибера.
Но… толкова много хора бяха видели колебанието ми…
Долната ми устна потрепери. Разкопчах роклята и я смъкнах от раменете си.
Оставих я да се свлече на пода с шумолене на коприна, тюл и мъниста, приличаща на спаднало суфле върху мраморния под, и изскочих от нея. Дори бельото ми изглеждаше нелепо: бухнали дантели, предвидени единствено да радват окото на Тамлин… който щеше да ги разкъса на парчета.
Грабнах роклята и я натиках в гардероба. После съблякох бельото и го хвърлих при нея.
Татуировката ми изпъкваше ярко на фона на купчината от бяла коприна и дантела. Дъхът ми се ускоряваше с всяка изминала секунда. Осъзнах, че плача чак когато грабнах първата дреха, която ми попадна — тюркоазена пижама, — и нахлузих дългото й до глезените долнище, а после и горнището с къси ръкави, чийто подгъв стигаше до пъпа ми. Не ме интересуваше, че явно такава беше модата в Двора на Нощта, че платът беше мек и топъл.
Качих се в голямото пухкаво легло с гладки, уютни чаршафи и едва намерих сили да издухам свещите в златните лампи от двете му страни.
Но веднага щом тъмнината погълна стаята, воплите ми изпълниха пространството — идваха на дълбоки, задъхани пориви, които разтърсваха тялото ми и се изливаха през откритите прозорци в звездната снежна нощ.
Рис явно настояваше да закусвам с него.
Някогашните ми прислужници от В недрата на Планината почукаха на вратата ми малко след съмване и вероятно нямаше да разпозная красивите тъмнокоси близначки, ако не се държаха като мои стари познайници. В миналото ги бях виждала като сенки, със затулени от непрогледната нощ лица. Но тук — или просто защото Амаранта я нямаше — бяха съвсем истински.
Казваха се Нуала и Серидуен, но се зачудих дали те самите ми се бяха представили, дали въобще бях обърнала внимание на имената им В недрата на Планината.
Плахото почукване ме изтръгна от съня, не че бях спала много през нощта. За част от секундата се учудих на мекото легло, на обкръжаващите ме планини вместо познатите ливади и хълмове… но в следващия момент реалността се завърна. И водеше със себе си безпощадно главоболие.
След второто търпеливо почукване, последвано от заглушено обяснение кой ме безпокои, станах от леглото да им отворя. Смънквайки безкрайно неловък поздрав, двете ме уведомиха, че закуската е след трийсет минути, в които трябвало да се изкъпя и облека.
Не сметнах за нужно да питам дали последното е заповед от Рис, или лично тяхна препоръка заради окаяния ми вид. Близначките подредиха разни дрехи на леглото и ме оставиха да се освежа на спокойствие.
Вероятно щях да се изкуша да не напускам приятната топлина на ваната до края на деня, ако едно слабо, закачливо подръпване не беше прорязало главоболието ми. Познавах го — и друг път ме беше привиквало в часовете след краха на Амаранта.
Потопих се до шия във водата и огледах ясното зимно небе, помитаните от свирепия вятър близки върхове… Нямаше и следа от него, не се долавяше плясък на големи криле. Но отново усетих настоятелното подръпване в съзнанието си, в стомаха си — призоваваше ме. Като със звънче за прислугата.
Наругах го на глас, излязох от ваната и облякох оставените ми дрехи.