Докато тихо крачех с пурпурните си копринени пантофки по слънчевия горен етаж, водена от досадното подръпване, имах огромното желание да разкъсам дрехите си, защото и те принадлежаха на това място, на него.
Прасковените ми панталони с висока талия се развяваха свободно около краката ми, събрани в глезените с маншети от златисто кадифе. Дългите ръкави на блузата ми бяха тюлени със същия вид маншети, а ръбът й достигаше едва до пъпа ми, разкривайки отрязък кожа.
Удобни дрехи, позволяващи свобода на движенията. Женствени. Екзотични. Толкова тънки, че, освен ако Рисанд не възнамеряваше да ме изхвърли в зимната пустош край нас, май не се очертаваше да напускам двореца, между чиито стени явно витаеше необяснима стопляща магия.
Поне татуировката, която прозираше през фините ръкави, се връзваше отлично с това място. И все пак — дрехите бяха част от двора.
И несъмнено част от поредната игричка, която Рис ми поднасяше.
В дъното на горния етаж, в сърцето на каменна веранда сияеше малка стъклена масичка, обградена с три стола и отрупана с плодове, сокове, сладкиши и меса. А в единия от столовете… Макар и да съзерцаваше приказната гледка, заснежените планини, почти ослепителни под слънчевите лъчи, Рис несъмнено ме беше усетил още когато слязох от стълбището в другия край на залата. Навярно и още когато се бях събудила, ако можех да съдя по странното подръпване.
Спрях между последните две колони и загледах Великия господар на богатата му трапеза, обградена от секваща дъха панорама.
— Не съм ти куче да ме викаш, когато ти скимне — обявих вместо поздрав.
Рис надникна бавно през рамо. Виолетовите му очи искряха на светлината и аз стиснах юмруци, докато обхождаха тялото ми от глава до пети. Той свъси вежди, вероятно открил някакъв недостатък.
— Просто не исках да се загубиш — отвърна лаконично.
Главата ми пулсираше и погледът ми мигновено попадна върху сребърния чайник в центъра на масата. Чаша чай…
— Мислех, че тук винаги е нощ — подхвърлих, само и само да скрия жаждата си за животоспасяваща утринна чаша чай.
— Ние сме един от трите Слънчеви дворове — отвърна той и ми посочи галантно мястото пред себе си. — Нощите ни са най-красивите в целия свят, а залезите и изгревите ни са неописуеми, но все пак се придържаме към природните закони.
Седнах на тапицирания стол в другия край на масата. Туниката му беше разкопчана около врата и разкриваше малко от бронзовите му гърди.
— Да не би с останалите дворове да не е така?
— Природата на Сезонните дворове зависи от Великите им господари — обясни той, — чиято магия и воля ги поддържат във вечна пролет или зима, или есен, или пък лято. Винаги е било така, робуват на странно статукво. Но Слънчевите дворове — на Деня, на Зората и на Нощта — имат някак по-… символно натоварена същност. Колкото и да сме могъщи, не можем да променим пътя и силата на слънцето. Чай?
Ярката светлина танцуваше по извивката на сребърния чайник. Вместо да закимам нетърпеливо, просто сведох сдържано брадичка.
— Но сама ще се увериш — продължи Рисанд, докато ми наливаше чай, — че нощите ни са по-вълнуващи. Толкова вълнуващи, че някои от поданиците ми избират да стават по залез и да си лягат призори само и само да живеят под звездите.
Сипах малко мляко в чая си, наблюдавайки как светлото и тъмното се сливат полека.
— Защо е толкова топло вътре, при положение че навън е зима?
— Магия.
— Очевидно. — Оставих лъжичката, отпих от чая и едва не въздъхнах от доволство, когато горещата ароматна течност се разля в гърлото ми. — Но защо?
Рис се загледа как вятърът брули заснежените върхове.
— Къщите се топлят през зимата; защо пък аз да не стопля двореца си? Признавам, нямам представа защо предците ми са решили да построят палат като за Двора на Лятото насред планинска верига, където цари главно студ, но кой съм аз да оспорвам решенията им?
Отпих още няколко глътки чай, доволна, че главоболието ми започваше да отшумява, и се осмелих да взема малко плодове в чинията си от стъклената купа срещу мен.
Той наблюдаваше всяко мое движение.
— Отслабнала си — отбеляза тихо.
— Обичаш да се ровиш из главата ми — изтъкнах аз, набождайки парче пъпеш с вилицата си. — Не знам защо си толкова изненадан.
Погледът му не омекна, макар че онази усмивка отново заигра по устните му, явно беше любимата му маска.
— Рядко се случва да влизам в съзнанието ти. А и не мога да направя нищо, когато ти изпращаш разни неща по връзката ни.