Хрумна ми и този път да не любопитствам, но…
— Как действа тази… връзка, която ти позволява да четеш мислите ми?
Той отпи глътка чай.
— Представи си я като мост помежду ни, в чиито два края има по една врата към моето и твоето съзнание. Тя служи като щит. Аз самият имам вродено умение да прониквам през такива щитове, със или без мост… освен ако си нямам работа с много, много силен опонент, обучен да не допуска никого през щита си. По онова време ти беше най-обикновен човек, затова вратите на съзнанието ти бяха широко отворени за мен. Сега обаче… — Той сви рамене. — Понякога несъзнателно вдигаш щита си, а в други случаи, когато си разстроена например, той напълно изчезва. Има и моменти, в които направо стоиш до отворените врати на съзнанието си и сама ми четеш мислите си с пълен глас през моста. Понякога ги чувам, в други случаи — не.
Намръщих се и стиснах вилицата си още по-силно.
— А колко често тършуваш из главата ми, когато щитовете ги няма?
Лицето му посърна.
— Когато не мога да преценя дали кошмарите ти са действителни, или въображаеми заплахи. Когато си на път да се омъжиш, но търсиш безгласно помощ. Само когато отвориш широко вратите и закрещиш през моста. И за да отговоря на въпроса ти, преди да си го задала, да. Дори ако щитовете ти са вдигнати, мога да проникна през тях. Но можеш да се научиш да възпираш натрапници като мен, независимо от връзката, образуваща мост между съзнанията ни и моите способности.
Не приех предложението му. Съгласието да правя каквото и да било с него ми се струваше твърде неизменно, като някакъв вид примирение с уговорката ни.
— Какво искаш от мен? Обеща да ми разкажеш на закуска. Е, слушам те.
Рис се облегна в стола и скръсти мощните си ръце, чиито мускули дори дрехите му не успяваха да прикрият.
— Тази седмица искам да се научиш да четеш.
6.
Рисанд ми се беше подиграл за това веднъж, докато още бяхме В недрата на Планината. Попитал ме беше дали принудата да се ограмотя е представата ми за истинско мъчение.
— Не, благодаря — отвърнах аз, стисвайки вилицата си, за да не я запратя по главата му.
— Скоро ще станеш съпруга на Велик господар — продължи Рис. — От теб ще се очаква сама да водиш кореспонденцията си, дори да изнасяш речи. И само Котелът знае какво още могат да ти измислят Тамлин и Ианта. Да правиш менюта за приеми, да пишеш благодарствени писма за всичките ти сватбени подаръци, да бродираш трогателни мисли по възглавнички… Важно умение е. И знаеш ли какво? Към четенето ще включа и защитата от умствени атаки. Хубавото е, че можеш да ги упражняваш едновременно.
— И двете са важни умения — съгласих се през зъби. — Но не ти ще ме учиш на тях.
— Какво друго занимание ще си намериш? Рисуване? Как се справяш с четката напоследък, Фейра?
— Теб какво те интересува?
— Естествено, имам си свои мотиви.
— Какви. Мотиви.
— Опасявам се, че ако искаш да разбереш, ще трябва да приемеш предложението ми.
Нещо остро се заби в дланта ми.
Бях превърнала вилицата в нащърбено кълбо метал.
Щом я оставих на масата, Рис се засмя.
— Интересно.
— И снощи така каза.
— Не може ли да го повторя пак?
— Много добре знаеш какво намеквам.
Отново плъзна поглед по тялото ми, сякаш виждаше през финия плат, през кожата ми… чак до потъпканата душа под нея. После го върна към смачканата вилица.
— Казвал ли ти е някой, че си доста силна за Върховен елф?
— Така ли?
— Да разбирам, че са ти го спестили. — Той пъхна парче пъпеш в устата си. — Изпробвала ли си силите си срещу някого?
— Защо ми е да го правя?
И бездруго се мразех достатъчно.
— Защото си била възкресена от общата мощ на седем Велики господари. Ако бях на твое място, щеше да ми е любопитно да разбера дали не съм получил и нещо друго по време на ритуала.
Кръвта ми се смръзна.
— Не съм получила нищо друго.
— Просто би било доста… интересно — ухили се самодоволно той, — ако си получила.
— Няма нищо интересно и отказвам да ме учиш на четене и защита от умствени атаки.
— Но защо? От яд? Мислех, че двамата с теб сме преодолели случилото се В недрата на Планината.
— Дори не подхващай темата за онова, което ми причини там.
Рис застина.
За пръв път го виждах толкова неподвижен, макар и в очите му да бушуваше смърт. Тогава гърдите му се задвижиха, по-бързо и по-бързо.
Можех да се закълна, че по колоните зад него се разгърна сянката на гигантски криле.