Докато чаках Рис да се върне, вече чувствах ума си като кална локва.
Цял час изпълнявах заръката му, макар и да подскачах при най-малкия звук от близкото стълбище: тихите стъпки на прислужниците, шумоленето на чаршафите, които сменяха из съседните стаи, нечие приятно, мелодично тананикане. А отвъд всичко това чуруликането на птиците, обитаващи неестествено топлата планина, или онези, накацали по саксийните цитрусови дръвчета. Нито следа от мъченията, за които бях нащрек. Никакви стражи. Имах чувството, че съм сама в целия палат.
Което беше добре, тъй като опитите ми да сваля или вдигна въображаемия щит често изкривяваха лицето ми до неузнаваемост.
— Не е зле — коментира Рис, надничайки зад рамото ми.
Беше влязъл от далечния край на стаята още преди секунди и ако не го познавах добре, можеше да си помисля, че е за да не ме уплаши. Сякаш знаеше за онзи случай, когато Тамлин се беше промъкнал зад гърба ми и така ме беше стреснал, че го съборих на земята с удар в корема. Бях изтрила всичко от паметта си — шока по лицето на Там, изумлението от това колко лесно го бях повалила, унизителния ми ужас, излязъл наяве…
Рис разгледа страниците с драсканиците ми, проследявайки напредъка ми.
После усетих познатото дращене на нокти в съзнанието ми, ала този път само по стената от лъскав, черен диамант.
Острите им върхове затърсиха слаби места и аз впрегнах малкото ми останала воля, за да я укрепя…
— Я виж ти — впечатли се Рисанд, прибирайки ноктите си от съзнанието ми. — Ако успяваш да задържиш стената и докато спиш, сигурно и аз най-сетне ще мога да се радвам на спокойни нощи.
Спуснах щита, изпратих му една дума по моста и отново вдигнах стената. Зад нея умът ми се разтресе като желе. Имах нужда от сън. Отчайваща нужда.
— Може и да съм гадняр, но виж какво постигна. Май в крайна сметка ще успеем да се позабавляваме с уроците ни.
Вървях навъсено поне на десетина стъпки зад мускулестия гръб на Рис, докато ме водеше през коридорите на главната сграда. Необятните планини и ослепителното синьо небе бяха единствените свидетели на мълчаливата ни разходка.
Бях твърде изтощена да разпитвам къде отиваме, а той не благоволи да ми обясни. Изкачвахме се нагоре и нагоре, докато не се озовахме в кръглата зала на върха на една от кулите.
Обла маса от черен камък заемаше центъра й, а най-дългата стена от сив камък беше покрита с огромна карта на света ни. По нея се виждаха знаци, малки флагчета и иглички, отбелязващи кой знае какво. Погледа ми обаче привлякоха прозорците из стаята — бяха толкова много, че сякаш се намирахме на открито. Идеалният дом за Велик господар, надарен с крила.
Рис отиде до масата, където беше разгърната още една карта, осеяна с малки фигурки. Карта на Притиан — и Хиберн.
Всеки двор в земите ни беше обозначен, както и всички села, градчета, реки и планински проходи. Всеки двор… освен Двора на Нощта.
Просторната северна територия беше напълно празна. В тази част на картата не се виждаше дори една планина. Странно. Явно заради някоя тайна стратегия.
Усетих, че Рисанд ме наблюдава с вдигнати вежди и бързо потиснах въпроса, изскочил на езика ми.
— Нищо ли няма да ме попиташ?
— Не.
По устните му заигра котешка усмивка, но просто кимна към картата на стената.
— Какво виждаш?
— Това някакъв метод да ме предразположиш към уроците по четене ли е?
Наистина не разчитах надписите, а просто разпознавах очертанията на обектите по картата. Като например стената, чиято масивна линия разполовяваше света ни.
— Кажи ми какво виждаш?
— Свят, разделен надве.
— А смяташ ли, че трябва да остане такъв?
Завъртях глава към него.
— Семейството ми… — Думата заседна в гърлото ми. Не биваше да му признавам, че имам семейство, което обичах…
— Човешкото ти семейство — продължи Рисанд — ще попадне в разгара на събитията, ако стената рухне, нали така? Толкова е близо до границата… Ако имат късмет, ще избягат отвъд океана, преди да е станало.
— А ще стане ли?
Рисанд не откъсна очи от моите.
— Възможно е.
— Защо?
— Защото се задава война, Фейра.
7.
Война.
Думата проехтя в тялото ми, смрази вените ми.
— Не ги нападай — пророних. Бях готова да коленича пред него за това. Да пълзя по корем, ако се наложеше. — Не ги нападай… умолявам те.
Рис килна глава настрани и стисна устни.
— Продължаваш да ме мислиш за чудовище, дори след всичко случило се.