— Моля те — прошепнах. — Те са беззащитни, нямат шанс…
— Не възнамерявам да нападам земите на простосмъртните — увери ме тихо той.
Зачаках да продължи, благодарна за простора край нас, за ясното небе, защото подът започваше да потъва под краката ми.
— Вдигни проклетия щит — изръмжа Рис.
Погледнах навътре в себе си и установих, че невидимата стена отново е рухнала. Но бях толкова уморена, а ако предстоеше война, ако семейството ми…
— Щитът. Веднага.
Заповедническият му глас — гласът на Великия господар на Двора на Нощта — събуди инстинктите ми и умореното ми съзнание изгради стената тухла по тухла. Рис изчака да обгърне ума ми отвсякъде и чак тогава проговори с леко поомекнало изражение.
— Да не мислеше, че всичко ще свърши с Амаранта?
— Тамлин не ми е казвал…
И защо му беше да ми казва? Но в земите му патрулираха толкова много стражи, имаше толкова много срещи, на които не ми беше позволено да присъствам, навсякъде тегнеше такова… напрежение. Сигурно знаеше нещо. Задължително щях да проуча въпроса, да го попитам защо беше скрил от мен…
— Повече от век кралят на Хиберн крои планове да си върне земите на юг от стената — обясни Рис. — Робството на Амаранта беше просто експеримент, четирийсет и девет годишна проба, с която целеше да провери за колко време е възможно дадена територия да попадне под контрола на негов командир.
За един безсмъртен четирийсет и девет години не бяха нищо. Нямаше да се изненадам, ако обмисляше този си ход повече от век.
— Първо Притиан ли ще нападне?
— Притиан — Рис посочи големия ни остров на картата върху масата — е единственото препятствие между краля на Хиберн и континента. Държи да завоюва земите на човеците… навярно и тези на елфите. Ако някой е способен да пресече пътя на флотилията му, това сме ние.
Седнах на един от столовете, защото коленете ми трепереха толкова силно, че едва стоях права.
— Целта му ще е да премахне Притиан от пътя си възможно най-бързо и докрай — продължи Рис. — Междувременно ще намери начин да срути стената. В нея вече има дупки, макар и достатъчно малки, че да затруднят ефективното преминаване на армиите му. Ще иска да я бутне цялата и вероятно ще използва последвалата паника за своя изгода.
Усещах всяка глътка въздух като парчета стъкло в гърлото си.
— Кога… кога ще атакува?
Стената се издигаше от цели пет века, но въпреки това през проклетите дупки се промъкваха най-кръвожадните елфически зверове и преследваха човешките си жертви. Без нея, ако Хиберн наистина се канеше да нападне земите на хората… Прииска ми се да не бях закусвала толкова обилно.
— Това е въпросът — отвърна той. — Заради това и те доведох тук.
Вдигнах глава да срещна погледа му. Лицето му беше изопнато, но спокойно.
— Нямам представа кога и къде възнамерява да атакува Притиан — добави Рис. — Нито пък кои са съюзниците му тук.
— Има съюзници тук?
Той кимна бавно.
— Страхливци, които предпочитат да склонят глава и да му раболепничат, вместо да се сражават отново с армиите му.
Можех да се закълна, че на пода зад него се разля тънка струйка тъмнина.
— Ти… ти би ли се във войната?
За момент реших, че няма да отговори. Но тогава Рис кимна.
— Бях млад, поне по нашите стандарти. Баща ми реши да изпрати помощ на простосмъртните и елфите, които се бяха съюзили на континента, и аз го убедих да ме пусне с един от моите легиони. — Той седеше на стола до моя, вперил празен поглед в картата. — Бяхме разставени на юг, точно в сърцето на сраженията. Същинска касапница… — Рис прехапа вътрешността на бузата си. — Не искам никога повече да виждам такова клане.
Той примигна, сякаш за да прогони ужасите от съзнанието си.
— Но не смятам, че кралят на Хиберн ще нападне по този начин… не и първоначално. Прекалено съобразителен е, за да пилее силите си тук и да даде време на континента да събере армия, докато е зает с нас. Ако си е наумил да унищожи Притиан и стената, ще го стори с хитрина. Така че да ни отслаби. Амаранта беше първата част от плана му. Сега разполагаме с няколко недоказали се Велики господари, съсипани дворове с Върховни жрици, борещи се за власт като вълци около пресен труп, и с народ, осъзнал колко безсилен е всъщност.
— Защо ми разказваш всичко това? — попитах с тънък, дрезгав гласец.
Не виждах никаква логика — никаква — в това да разкрива подозренията и страховете си пред мен.
А що се отнасяше до Ианта, може и да преследваше свои собствени цели, но беше приятелка на Тамлин. Моя приятелка донякъде. Навярно единствената ни съюзница срещу останалите Върховни жрици, колкото и да я ненавиждаше Рис…