— Разказвам ти го поради две причини — отвърна той накрая. Изражението му беше така студено и спокойно, че ме смути почти толкова, колкото думите му. — На първо място, ти си… близка с Тамлин. Той има войска… но и дългогодишна връзка с Хиберн…
— За нищо на света не би помогнал на краля…
Рис вдигна ръка да ме спре.
— Искам да знам дали Тамлин е склонен да се бие на наша страна. Да използва връзките си в наша полза. Но тъй като отношенията ни са доста напрегнати, ти ще имаш удоволствието да ни посредничиш.
— Тамлин не ме осведомява за подобни неща.
— Май е време да започне. И ти ще трябва да станеш настоятелна.
Той плъзна поглед по картата и аз проследих пътя му. Кацна на стената в Притиан — на малката, уязвима територия на простосмъртните. Устата ми пресъхна.
— Каква е другата ти причина?
Рис ме огледа от глава до пети, сякаш ме преценяваше… претегляше.
— Имаш умения, които ще са ми от полза. Носят се слухове, че си заловила сюриел.
— Не беше особено предизвикателство.
— Аз съм опитвал, но неуспешно. Два пъти. За това обаче ще говорим по-натам. Видях те да приклещваш Миденгарда като заек. — Очите му просветнаха. — Имам нужда от помощта ти. Искам да проследиш нещо.
— Какво? Предполагам, че за целта е необходимо да умея да чета и вдигам щита си?
— Ще го обсъдим по-късно.
Защо ли изобщо попитах.
— Сещам се за поне десетина други ловци, по-опитни и вещи от мен…
— Сигурно. Но само на теб имам доверие.
Примигнах насреща му.
— Мога да те предам по всяко време.
— Можеш. Но няма. — Стиснах зъби и тъкмо се канех да изплюя нещо свирепо, когато Рис добави: — А и да не забравяме способностите ти.
— Нямам никакви способности.
Думите излетяха от устата ми толкова бързо, че несъмнено отразиха вътрешните ми колебания.
Рис кръстоса крака.
— Така ли? Ами неестествената ти сила и бързина? Ако не знаех истината, бих казал, че двамата с Тамлин доста умело се преструвате на нормални. Както и че тези способности не са първият белег за вероятността синът на един Велик господар да се превърне в негов наследник.
— Аз не съм Велик господар.
— Не, но ние седмината ти върнахме живота. Духът ти е обвързан с нас, роден от нас. Ами ако сме ти дали повече, отколкото очакваш? — Погледът му отново ме обходи от глава до пети. — Ако всъщност имаш сили, равни на нашите? Ако си Велика господарка?
— Не съществува такава титла.
Той сбърчи чело и поклати глава.
— И за това ще говорим по-късно. Но такава титла съществува, Фейра. И може би ти самата не си Велика господарка, но… какво ще стане, ако си нещо подобно? Ако се окажеш по-силна от всичките седем Велики господари наведнъж? Ако си способна да се сливаш с тъмнината, да променяш вида си или да замразяваш цяла стая… цяла армия?
Зимният вятър между близките върхове сякаш простена в отговор. Онова нещо, което бях усетила под кожата си…
— Разбираш ли какво би значело това за една назряваща война? Как би могло да те унищожи, ако не се научиш да го контролираш?
— Първо, престани с реторичните въпроси. И второ, изобщо не е ясно дали в действителност притежавам такива сили…
— Напротив, ясно е. Но трябва да ги овладееш. Да опознаеш наследеното от нас.
— И предполагам, че ти ще ме научиш? Четенето и издигането на щитове в съзнанието ми не са достатъчни?
— Да, докато заедно издирваме онова, което ми е нужно.
Заклатих глава.
— Тамлин няма да позволи.
— Тамлин не ти е стопанин, много добре го знаеш.
— Аз съм му поданица и той е мой Велик господар…
— Не си ничия поданица.
Зъбите му просветнаха, а зад гърба му се разгърнаха криле от дим.
— Ще го кажа веднъж, само веднъж — продължи гърлено Рисанд, отправяйки се към картата на стената. — Можеш да си пешка, нечия награда, можеш да прекараш остатъка от безсмъртния си живот в подчинение, в самозаблуда, че си нещо по-малко от него, от Ианта, от всеки от нас. Ако така искаш да живееш, добре. Жалко е, но изборът си е твой. — Сянката на невидимите му криле се разстла отново. — Но аз те познавам по-добре, отколкото предполагаш, и нито за миг не вярвам, че си съгласна да останеш хубавичък трофей в колекцията на човек, седял на задника си почти половин век, а после наблюдавал отстрани и как те разкъсват…
— Спри…
— Имаш и друг избор — продължи упорито той. — Можеш да овладееш силите, наследени от нас, и да ги използваш. Да изиграеш решаваща роля във войната. Защото война ще има, така или иначе, и не се залъгвай нито за момент, че елфите ще ги е грижа за семейството ти отвъд стената, при положение че нашите земи вероятно ще се превърнат в същинска кланица.