Вперих поглед в картата, в Притиан и парчето земя в южния му край.
— Искаш да спасиш света на простосмъртните? — попита той. — Тогава си спечели уважението на Притиан. Стани важна за него. Превърни се в оръжие. Защото един ден, Фейра, може само ти да стоиш между краля на Хиберн и семейството си. А не бива да му се опълчваш неподготвена.
Вдигнах поглед към него с болезнено стегнати гърди.
— Помисли си — каза Рисанд, сякаш не беше сринал целия ми свят. — Имаш една седмица. Говори с Тамлин, ако така ще спиш по-спокойно. Чуй какво има да каже очарователната Ианта по въпроса. Но изборът е твой и само твой.
Не видях Рисанд до края на седмицата. Нито пък Мор.
Срещах се единствено с Нуала и Серидуен, които ми носеха храна, оправяха леглото ми и от време на време се интересуваха как съм.
Единственото доказателство, че Рис още се намираше в палата, бяха празните листове за преписване на азбуката и изреченията, които трябваше да пиша всеки ден, заменяйки една отвратителна дума с друга.
Рисанд е най-красивият Велик господар.
Рисанд е най-възхитителният Велик господар.
Рисанд е най-остроумният Велик господар.
Всеки ден едно и също гнусно изречение с една променяща се дума, бликаща от арогантност и суета. И поредното напомняне: вдигни щита, свали жита; вдигни щита, свали щита. Отново и отново, и отново.
Не ме интересуваше откъде знае, че изпълнявам нарежданията му, просто се отдавах на уроците, вдигах и свалях, и удебелявах въображаемите стени. Ако не за друго, то защото си нямах друга работа.
Нощем кошмарите ме будеха изтощена, обляна в пот, но стаята беше толкова открита, а звездната светлина така ярка, че не хуквах към банята. Не ме притискаха стени, нито мастиленочерен мрак. Знаех къде се намирам. Колкото и да ненавиждах това място.
В деня преди края на седмицата ми с Рисанд крачех лениво към малката ми масичка, вече отчаяна при мисълта за прелестните изречения и умствените подвизи, които ме очакваха върху нея, когато дочух гласовете на Рис и Мор.
Намираха се в едно от общите помещения, затова не опитах да прикрия стъпките си, докато ги наближавах. Рис крачеше нервно до открития прозорец с изглед към планината, а Мор седеше на едно кремаво кресло.
— Азриел ще иска да знае — каза Мор.
— Азриел да върви по дяволите — озъби й се Рис. — Сигурно и бездруго вече знае.
— Последния път играхме игрички — продължи Мор със сериозен глас, който ме накара да спра на безопасно разстояние от тях. — И загубихме. Тежко. Не бива да се повтаря.
— Нямаш ли си работа? — беше единственият отговор на Рисанд. — Не напразно ти поверих контрола.
Мор стисна челюсти и най-сетне се обърна към мен. Поздрави ме с усмивка, която приличаше повече на нервен тик.
Рис ме стрелна свъсено.
— Кажи онова, за което си дошла, Мор — рече дръпнато и продължи да крачи.
Братовчедка му врътна очи, но лицето й бързо върна сериозното си изражение.
— Имаше още едно нападение. Храм в Сезере. Изклали са почти всички жрици и са откраднали съкровищата.
Той спря на място. А аз не знаех върху кое да съсредоточа вниманието си: върху жестоката новина или върху яростта в едничката последвала дума от страна на Рис.
— Кой?
— Не знаем — отвърна Мор. — Същите следи като миналия път: малка група, по труповете има рани от оръжия с големи остриета, не е ясно откъде са дошли и как са си тръгнали. Няма оцелели. Няколко поклонници открили телата чак ден по-късно.
В името на Котела! Навярно бях издала тихичък звук, защото Мор ми отпрати тревожен, състрадателен поглед.
Рис обаче… Първо се появиха сенките — изскочиха като димни завеси от гърба му.
А сетне, сякаш гневът му освободи онзи звяр, за когото ми беше споделил, че се стреми да държи заключен в себе си… крилата му придобиха плътност.
Внушителни, красиви, страховити крила, ципести и назъбени като на прилеп, черни като нощта и могъщи като съдбата. Дори стойката му се промени — стана по-стабилна, по-непоклатима. Като че ли последното парче от същността му най-сетне бе дошло на мястото си.
— Какво каза по въпроса Азриел? — попита Рисанд с гладкия си като коприна глас.