През целия си престой се хранех в стаята си, но този път се качих по стълбището и прекосих просторното помещение до масичката на верандата в далечния му край.
Рис седеше на обичайното си място, облечен в същите дрехи от вчера. Яката на черното му сако беше разкопчана, ризата му бе омачкана, а косата му стърчеше на всички посоки. За щастие, поне беше прибрал крилата си. Стана ми чудно дали току-що се прибираше от срещата си с Мор и останалите. Какво беше научил.
— Седмицата изтече — обявих вместо поздрав. — Води ме у дома.
Той отпи от течността в чашата си. Не ми приличаше на чай.
— Добро утро, Фейра.
— Води ме у дома.
Той огледа тюркоазенозлатистите ми дрехи, ушити с обичайната кройка. Откровено казано, нямах нищо против тях.
— Този цвят ти отива.
— Искаш да ти се моля ли? Това ли е?
— Искам да се отнасяш с мен нормално. Започни с „добро утро“, пък ще видим после.
— Добро утро.
На лицето му изплува лека усмивка. Кучи син.
— Готова ли си да посрещнеш онова, което те чака у дома?
Изпънах гръб. Не се бях замисляла за сватбата. Не и днес. Днес мислех само за Тамлин, за това колко искам да го видя, да го прегърна, да го разпитам за твърденията на Рис. През изминалите няколко дни не бях демонстрирала нито капка от силата, която Рисанд настояваше, че притежавам, не бях усетила нищо да се събужда под кожата ми — и слава на Котела.
— Не е твоя работа.
— Ясно. Вероятно, така или иначе, ще пренебрегнеш съвета ми. Ще го заметеш под килима като всичко останало.
— Никой не е искал мнението ти, Рисанд.
— Рисанд? — Той се изкиска сподавено. — Осигурих ти цяла седмица спокоен живот, а ти ме наричаш Рисанд?
— Не съм те молила да ме водиш тук, нито да ми осигуряваш седмица спокоен живот.
— Но погледни се. Лицето ти е възвърнало цвета си и тъмните петна под очите ти почти са изчезнали. Умственият ти щит е върховен, между другото.
— Моля те, отведи ме вкъщи.
Той сви рамене и стана.
— Ще предам много поздрави на Мор от теб.
— Почти не съм я виждала цяла седмица.
Бяхме общували само при първата ни среща и при вчерашния разговор между двама им. Когато всъщност не си бяхме разменили нито дума.
— Тя чакаше покана от теб, не искаше да ти се натрапва. Ще ми се и с мен да подхождаше така любезно.
— Никой не ми е казал.
Не че ме интересуваше. Пък и несъмнено си имаше по-важна работа.
— Не си попитала. А и защо да си правиш труда? По-добре да бъдеш нещастна и самотна. — Той ме доближи с грациозни стъпки. Косата му определено беше нетипично чорлава, сякаш дълго време бе прокарвал ръце през нея. Или пък беше летял с часове до тайното място на срещата им. — Помисли ли върху предложението ми?
— Ще ти отговоря идния месец.
Рис спря на една длан разстояние от мен с напрегнато бронзово лице.
— Казах ти вече, но ще повторя. Не съм ти враг.
— И аз ти казах вече, но ще повторя. Ти си враг на Тамлин. А това те прави мой враг.
— Така ли?
— Освободи ме от уговорката и ще проверим.
— Не мога.
— Не можеш или не искаш?
Той просто ми подаде ръка.
— Тръгваме ли?
Почти се хвърлих към нея. Пръстите му бяха студени, силни — покрити с мазоли от оръжия, с каквито никога не го бях виждала.
Тъмнината ни погълна и аз се вкопчих инстинктивно в него, докато светът изчезваше изпод краката ни. Ответряне. Вятърът ме брулеше и чувствах ръката му като топъл, непоклатим натиск върху гърба си, докато прелитахме през кралство след кралство. Рис се присмиваше тихо на ужаса ми.
В следващия миг усетих твърда земя под себе си — каменни плочи — и ослепително слънце, греещо отгоре ми. А наоколо — зеленина, песен на птици…
Отблъснах се от него, примигвайки на ярката светлина. Намирахме се под гигантски дъб. Дъбът в края на градината — градината у дома.
Понечих да хукна към имението, но Рис сграбчи китката ми. Погледът му запрескача между мен и къщата.
— Успех — изчурулика.
— Пусни ме.
Той се засмя и ме освободи от хватката си.
— До следващия месец — рече и преди да успея да го наплюя, изчезна.
Намерих Тамлин в кабинета му. Люсиен и още двама воини стояха около покритата с карта работна маса.
Люсиен пръв се обърна към вратата и замлъкна на средата на изречението си. В следващия миг Тамлин вдигна глава и веднага хукна през стаята, толкова бързо, че не можах да си поема дъх, преди да ме притисне към себе си.