— И Рис знае всичко? — обади се сухо Люсиен.
— Не, но… Очаква най-лошото. И смята, че силите ми могат да са решаващи за предстоящия конфликт.
Тамлин сви пръсти в юмрук. Държеше ноктите си прибрани.
— Нямаш опит на бойното поле, нито някога си боравила с оръжия. И дори да започна да те обучавам още днес, ще минат години, преди да станеш достоен противник за когото и да било от безсмъртните. — Той си пое напрегната глътка въздух. — Така че за колкото и способна да те смята, Фейра, няма да ти позволя да пристъпиш до бойното поле. Особено ако така ще разкриеш уменията си пред враговете ни. Ще се бориш с Хиберн, а зад гърба ти ще се трупат още зложелатели с приятелски лица.
— Не ме е грижа…
— Мен ме е грижа — избухна Тамлин. Люсиен въздъхна шумно. — Грижа ме е дали си в смъртна опасност, дали някой иска да те рани, дали ще си под заплаха до края на дните ни. Затова обучение няма да има и всичко това ще си остане помежду ни.
— Но Хиберн…
— Вече съм изпратил мои хора да проучат въпроса — намеси се спокойно Люсиен.
Погледнах го умолително.
Люсиен въздъхна тихо и се обърна към Тамлин.
— Ако я обучаваме тайно…
— Твърде много рискове, твърде много неизвестни — отвърна Тамлин. — А и няма да има конфликт с Хиберн, не сме пред война.
— Самозалъгваш се.
Люсиен прошепна нещо, което ми прозвуча като зов към Котела.
Тамлин се скова.
— Опиши ми стаята с картите отново — беше единственият му отговор.
Край на разговора. Нямаше място за спорове.
Вперихме погледи един в друг и коремът ми се преобърна.
Той беше Великият господар — моят Велик господар. Бранителят на народа. На мен самата. И ако моята безопасност можеше да запази надеждата на поданиците му, да позволи нов живот както за тях, така и за него самия… Щях да му се подчиня.
Нищо не ме спираше.
Не си ничия поданица.
Може би Рисанд наистина бе променил съзнанието ми… независимо от щитовете.
Тази мисъл ме накара да проговоря пред Тамлин отново.
8.
След седмица дойде време за Десятъка.
Тамлин ми беше отделил цял ден — ден, в който се разхождахме из градината, правихме любов сред високите треви на една слънчева поляна и вечеряхме сами — преди да го извикат на границата. Не ми каза защо, нито къде точно. Само спомена, че трябва да стоя в имението под неотлъчната закрила на стражите.
И така прекарах седмицата сама, а кошмарите ме будеха нощем обляна в сълзи и ме караха да повръщам отново и отново. Ианта, ако изобщо беше научила за клането на сестрите й на север, не каза нито дума по въпроса при малкото ни срещи. А тъй като и аз самата не обичах да говоря за нещата, които ме измъчваха, предпочетох да не повдигам темата, докато ми помагаше с тоалетите, прическата и бижутата за Десятъка.
Когато я помолих да ми обясни какво да очаквам, тя отвърна просто, че Тамлин ще се погрижи за всичко. Аз трябвало единствено да стоя до него и да наблюдавам.
Звучеше лесно, а и се радвах, че не изискват от мен да говоря и да правя каквото и да било.
Но често поглеждах към окото върху дланта ми и си спомнях гневните думи на Рисанд.
Тамлин се върна в нощта преди Десятъка, за да участва в подготовката. Опитах да не приемам този факт лично, съзнавайки какво бреме носи на плещите си. Макар и единствената ми информация по въпроса да идваше от Ианта.
В деня на събитието седях до Тамлин на подиума в огромната зала от мрамор и злато и търпеливо понасях безкрайния поток от очи, сълзи, благодарност и хвалебствия заради делата ми.
Ианта стоеше до вратите в обичайната си бледосиня роба и благославяше онези, които си тръгваха, утешаваше онези, които рухваха в присъствието ми, прославяше възродения свят и се кълнеше, че доброто е надвило злото.
След двайсет минути вече не можех да си намеря място. След четири часа ушите ми изцяло спряха да чуват.
Пратениците на всички градове и народи от Двора на Пролетта се нижеха пред нас със злато, скъпоценности, пилета, зърно или дрехи. Нямаше значение с какво плащат, а само да се равнява на дължимото. Люсиен стоеше до подиума и изчисляваше всеки принос, въоръжен до зъби като останалите десет стражи, разположени на различни места из залата. Приемната зала — така я беше нарекъл Люсиен, но на мен ми приличаше по-скоро на тронна. Запитах се дали не й викаше така, защото другото…
Бях прекарала твърде много време от живота си в една тронна зала. Същото важеше и за Тамлин.