Но тогава не седях на подиума, а коленичех пред него — точно като слабичката жена елф с посивяла кожа в безкрайната колона от Върховни и по-нисши елфи.
Тя не носеше дрехи. Дългата й тъмна коса висеше пред стегнатите й гърди и големите й очи бяха съвършено черни. Като водата на застояло езеро. А докато се примъкваше към подиума, следобедната светлина проблясваше по седефената й кожа.
Люсиен я изгледа неодобрително, но не пророни нито дума. Нисшият женски елф сведе финото си, изопнато лице и сключи вретеновидните си пръсти с ципи между тях върху гърдите си.
— Поздравявам те, Велики господарю, от името на водните сенки — рече тя със странен, съскащ глас и изпод плътните й устни просветнаха остри, нащърбени зъби като на щука. Изсечените черти на лицето й подчертаваха въгленовочерните й очи.
Бях виждала водни сенки и преди. В езерото отвъд границите на имението. Сред тръстиките и водните лилии живееха пет от тях. Но над гладката водна повърхност се мярваха само лъскавите им глави — не бях предполагала колко ужасяващо изглеждат отблизо. Слава на Котела, че никога не бях влизала да плувам в езерото. Навярно някоя от расата им щеше да ме сграбчи с ципестите си пръсти, да впие остри нокти в кожата ми и да ме завлече към дъното, преди да изкрещя.
— Добре дошла — приветства я Тамлин.
Бяха минали цели пет часа, а още изглеждаше свеж като сутринта. Явно малко неща го уморяваха, след като си беше възвърнал силата.
Водната сянка пристъпи напред със своите ципести, петнисто сиви крака с извити нокти. Люсиен се премести небрежно помежду ни.
Ето защо Тамлин го беше разположил от моята страна на подиума.
Стиснах зъби. Нима смятаха, че някой ще ни нападне в собствения ни дом, на наша земя, и то след като не вярваха Хиберн да планира атака срещу нас? Дори Ианта бе спряла тихите си благословии в дъното на стаята, за да наблюдава срещата.
Явно всички очакваха да се случи нещо различно.
— Умоляваме те, Велики господарю, разбери — подхвана женският елф, покланяйки се толкова ниско, че мастиленочерната й коса се провлачи по мрамора. — В езерото не остана риба.
Тамлин я гледаше с лице от гранит.
— Длъжни сте да платите независимо от това.
Короната му — златен венец от пролетни цветя, инкрустиран със смарагди, сапфири и аметисти, една от петте, принадлежащи на рода му — сияеше на следобедната светлина.
Водната сянка разпери длани пред него, но Тамлин й отне думата.
— Без изключения. Имате три дни да внесете дължимото. В противен случай следващия Десятък ще трябва да платите двойно.
Едва сдържах изумлението си от равнодушното му лице, от безмилостните му думи. Ианта кимна одобрително от мястото си до вратите.
Водната сянка нямаше с какво да се изхранва — как очакваха да дава храна на нас?
— Умолявам те — прошепна съществото през нащърбените си зъби. Вече трепереше и сребристата й, петниста кожа блещукаше на слънцето. — В езерото не остана нищо.
Изражението на Тамлин не се промени.
— Разполагате с три дни…
— Но ние нямаме злато!
— Не ме прекъсвай — процеди той.
Извърнах поглед, отвратена от безжалостното му лице.
Тя сведе глава още по-ниско.
— Прости ми, милорд.
— Разполагате с три дни да платите, в противен случай дължите двойно следващия месец — повтори той. — Знаете какви са последиците от неизпълнено задължение.
Тамлин махна с ръка да я отпрати. Разговорът беше приключил.
Тя го погледна безнадеждно и напусна залата. Докато следващият пратеник — сърна с кози крака и кошница с гъби — търпеливо очакваше за покана да пристъпи към подиума, аз обърнах глава към Тамлин.
— Не е нужна рибата им — прошепнах. — Защо я измъчваш така?
Той стрелна очи към вратата, където Ианта отстъпваше встрани, за да направи път на съществото, сложила ръка върху лъскавия си колан. Сякаш водната сянка би й го откраднала, за да плати с него. Тамлин свъси вежди.
— Не бива да правя изключения. Иначе всички ще започнат да настояват за същото отношение.
Стиснах подлакътниците на стола си — малко дъбово кресло до неговия гигантски трон с резбовани рози.
— Но всички тези неща не са ни необходими. Защо са ни притрябвали златно руно или бурканче конфитюр? Ако в езерото вече няма риба, за три дни нищо няма да се промени. Защо да я караме да гладува, вместо да й помогнем да завъди риба в езерото?
Бях прекарала достатъчно години с празен стомах, за да си замълча, за да не се опълча на тази несправедливост.
Смарагдовите очи на Тамлин омекнаха, сякаш беше прочел мислите ми, но въпреки това отвърна: