— Защото така стоят нещата. Така постъпваше баща ми и неговият баща преди това и така ще постъпва синът ми след мен. — Той се усмихна и протегна ръка към мен. — Един ден.
Един ден. Ако някога се оженехме. Ако някога се превърнех в по-малко бреме и двамата се изплъзнехме на сенките, които ни преследваха. Дори не бяхме подхващали темата. За щастие, Ианта също мълчеше по въпроса.
— Въпреки това можем да й помогнем, да намерим начин да захраним езерото й.
— И бездруго си имаме достатъчно работа. Подаянията няма да са й от полза в бъдеще.
Отворих уста да възразя, но бързо я затворих. Сега не му беше времето за спорове.
Измъкнах ръка от неговата, а той покани съществото с кози крака.
— Имам нужда от малко свеж въздух — обявих и станах от стола си.
Дори не му дадох възможност да ме спре, преди да сляза от подиума. Опитах се да не обръщам внимание на тримата стражи, които изпрати след мен, нито на колоната от пратеници, които ме зяпаха и си шушукаха едни на друг, докато прекосявах залата.
Ианта опита да ме спре при вратите, но аз дори не я погледнах.
Изхвърчах в коридора и хукнах покрай опашката от пратеници, която се виеше надолу по стълбището и по чакълестата входна алея. През плетеницата от всевъзможни тела мярнах отдалечаващата се фигура на водната сянка — тъкмо щеше да свърне зад ъгъла на къщата, на път към езерото отвъд имението. Тътреше окаяно крака и бършеше очите си.
— Извинете — провикнах се, като я наближих.
Стражите зад мен поддържаха почтително разстояние.
Тя спря до ъгъла на къщата и се обърна с неочаквано плавно движение. Потиснах импулса си да отстъпя назад, когато неземните и черти ме погълнаха. Стражите стояха на няколко крачки от нас, стиснали дръжките на мечовете си.
Носът и представляваше две цепки, а под ушите и имаше фини хриле.
Тя сведе леко глава. Не в истински поклон, все пак не бях важна особа, а просто играчка на Великия господар.
— Да? — изсъска и зъбите и на щука просветнаха.
— Колко е Десятъкът ви?
Сърцето ми биеше ускорено, докато гледах ципестите и пръсти и остри зъби. От Тамлин знаех, че водните сенки ядат всичко. А ако в езерото им вече нямаше риба…
— Колко злато иска от вас… колко струва рибата ви в злато?
— Повече, отколкото имаш в джоба си.
— Тогава ето — отвърнах, разкопчавайки инкрустираната с рубини златна гривна от китката си. Според Ианта ми отиваше повече от сребърната, която аз бях избрала за днес. Подадох и ценното бижу. — Вземи я. — Преди водната сянка да посегне към нея, аз дръпнах златното колие от гърлото си и диамантените обици от ушите си. — Тях също. — Протегнах шепите си към нея, пълни със злато и скъпоценни камъни. — Плати му дължимото и си купи храна.
Очите и се разшириха. В близкото село отваряха пазар всяка седмица — скромна сбирка от новоизлюпени търговци, на които се надявах да помогна един ден. Все някак.
— А ти каква отплата искаш?
— Никаква. Не… не го правя със задна мисъл. Просто вземи бижутата. — Протегнах ръце към нея. — Моля те.
Тя загледа свъсено съкровището в шепите ми.
— Не искаш нищо в замяна?
— Нищо. — Елфите от опашката пред имението вече ни гледаха неприкрито. — Моля те, просто ги вземи.
След един последен мнителен поглед, студените й, влажни пръсти докоснаха моите, събирайки бижутата, които заблестяха като слънчеви лъчи по вода върху ципестите и ръце.
— Благодаря ти — рече водната сянка и ми се поклони. Този път дълбоко. — Няма да забравя добрината ти. — Думите сякаш изпълзяваха от устата и и потреперих, когато черните и очи заплашиха да ме погълнат цялата. — Сестрите ми също.
После тръгна обратно към имението, а тримата ми пазачи извърнаха неодобрителни погледи към мен.
По-късно, докато вечерях с Тамлин и Люсиен, и двамата мълчаха, но очите на
Люсиен прескачаха ту към мен, ту към Тамлин, ту към чинията му.
След десетминутна тишина оставих вилицата си на масата и се обърнах към Тамлин.
— Какво има?
Той не се поколеба с отговора си.
— Много добре знаеш.
Не отвърнах.
— Дала си бижутата си на онази водна сянка. Бижутата, които аз ти подарих.
— Цялата къща е пълна със злато и бижута.
Люсиен си пое дълбока глътка въздух, която прозвуча като „Започва се“.
— Защо да не й ги дам? — попитах аз. — Тези дрънкулки нямат никаква стойност за мен. Всеки ден нося различни! Кого го е грижа за тях?
Тамлин стисна устни.