— По този начин подкопаваш законите на двора ми. Тук си имаме правила. И като даваш пари на онази алчна твар, ме караш да изглеждам слаб.
— Не ми говори така — оголих зъби насреща му. Той тропна с юмрук по масата и ноктите изскочиха от плътта на кокалчетата му, но аз се приведох напред, облягайки ръцете си върху дървото. — Нямаш представа какво съм преживяла, какво е да гладуваш месеци наред. И можеш да я наричаш алчна колкото си искаш, но аз също имам сестри и много добре си спомням какво беше да се прибирам у дома без храна. — Укротих разбунтуваните си гърди, а силата под кожата ми се събуди и плъзна по костите ми. — Не е изключено със сестрите й да хвърлят парите на вятъра, да нямат нито капка самоконтрол. Но няма да рискувам да умрат от глад заради някакво си нелепо правило, измислено от предците ти.
Люсиен се покашля.
— Не е искала да ти навреди, Там.
— Знам, че не е искала — тросна се той.
Люсиен не отмести поглед от него.
— Случвали са се и по-лоши неща, а може да ни чакат и още по-лоши. Просто се успокой.
Смарагдовите очи на Тамлин пламнаха.
— Да съм искал мнението ти? — озъби се той на приятеля си.
Тези думи, свирепият му вид и това, че Люсиен сведе глава, превърнаха кръвта ми в лава. „Вдигни очи — умолявах го наум. — Опълчи му се. Той греши, ние сме прави. — Люсиен стегна челюсти. Онази сила отново забушува из тялото ми, плъзна към него. — Не се предавай…“
В следващия миг изчезнах.
Още бях на мястото си, още виждах през очите си, но ги наблюдавах и от друг ъгъл на стаята, от някак чужда гледна точка…
В съзнанието ми нахлуха мисли, образи и спомени, нечие древно светоусещане, така мъдро, тягостно, безкрайно тъжно и пропито с вина, безнадеждност…
След миг се върнах в себе си и примигнах недоумяващо, очите ми веднага отскочиха към Люсиен.
Бях проникнала в неговото съзнание. Преодоляла бях защитната му стена и…
Станах и хвърлих кърпата си на масата с обезпокоително нетрепващи ръце.
Знаех откъде идваше тази дарба. Храната се надигна в гърлото ми, но успях да я възпра.
— Вечерята не е приключила — изръмжа Тамлин.
— О, престани да важничиш най-сетне — изкрещях му и си тръгнах.
Можех да се закълна, че изпод кърпата ми надничаха два обгорели отпечатъка от ръце върху дървената маса. Молех се никой от двама им да не е забелязал.
И Люсиен да не е усетил неволния ми набег в главата му.
9.
Кръстосвах из стаята си дълго време. Може би се лъжех, че съм видяла отпечатъците от ръцете ми върху масата — може би ги имаше от преди. Едва ли бях успяла да нагорещя дланите си толкова, че да обгоря дървото. Едва ли бях влязла в съзнанието на Люсиен като през открехната врата.
Както обикновено, Алис дойде да ми помогне с подготовката за лягане. Седнах пред тоалетната масичка, за да разреше косата ми, и изтръпнах, като видях отражението си. Вече имах постоянни сенки под очите си, лицето ми беше изпито. Дори устните ми бледнееха. Въздъхнах и затворих очи.
— Дала си бижутата си на водна сянка — пророни умислено и аз вдигнах поглед към образа й в огледалото. Кафявата й кожа изглеждаше намачкана, а тъмните й очи просветнаха за миг, преди да ги насочи към косата ми. — Те са лукави същества.
— Каза, че гладували, че в езерото нямало храна — прошепнах.
Алис разплете внимателно един възел в косата ми.
— Нито един от елфите в опашката пред имението не би й дал парите си. Никой не би посмял. Твърде много са ставали жертва на глада им. Водните сенки са прокълнати да са неутолимо лакоми. Бижутата ти няма да й стигнат дори за седмица.
Затропах с крак по пода.
— Но — продължи Алис, оставяйки четката, за да сплете косата ми. Дългите й, тънки пръсти драскаха леко скалпа ми. — Никога няма да забрави жеста ти. Ще го помни до края на дните си. Каквото и да си й казала, завинаги ще ти остане длъжница. — Алис довърши плитката и ме потупа по рамото. — Твърде много елфи познаха глада през изминалите петдесет години. Новината ще се разчуе, вярвай ми.
Май това ме плашеше повече от всичко.
Вече минаваше полунощ, когато се отказах да чакам, тръгнах по тъмните, смълчани коридори и го намерих сам в кабинета му.
На масичката между двете кресла седеше дървена кутия, овързана с дебела розова панделка.
— Тъкмо идвах — каза той и вдигна глава да огледа тялото ми, за да се увери, че съм невредима. — Защо не спиш?
Затворих вратата зад себе си. Знаех, че няма начин да заспя — не и докато думите ни още отекваха в ушите ми.