Моментът никога не беше подходящ за този разговор или онзи разговор. Но не изказах възражението си на глас. Нямах достатъчно енергия и думите просто изсъхнаха в устата ми. Затова скътах лицето на Тамлин в паметта си и не му се опълчих, когато ме придърпа към гърдите си за силна прегръдка.
Някой се изкашля в коридора и Тамлин се скова до мен.
Споровете и караниците вече ми идваха в повече, а онова открито, спокойно място сред планината… Струваше ми се по-примамливо от библиотеката.
Отдръпнах се от него и излязох в коридора.
Рис ме изгледа намръщено. Хрумна ми да го обидя някак, но това изискваше повече сили, отколкото имах. Предполагаше и да взема отношение към евентуалната му реакция — нещо, на което не бях способна.
Рис ми подаде ръка с непроницаемо изражение.
В този момент Тамлин изникна зад мен и я отблъсна.
— Прекрати сделката още сега, още сега, и ще ти дам каквото поискаш. Всичко.
Сърцето ми спря.
— Да не си се побъркал?
Тамлин дори не ме погледна.
Рисанд просто повдигна вежда.
— Вече имам каквото искам.
Заобиколи Тамлин като ненужна мебел и ме хвана за ръка. Преди да кажа и дума повече, двамата се издигнахме на крилете на черен вятър и изчезнахме.
11.
— Какво ти се е случило, по дяволите? — попита Рисанд още преди Дворът на Нощта да e изникнал напълно около нас.
— Защо просто не надзърнеш в главата ми? — отвърнах без всякаква емоция.
Дори не си направих труда да го отблъсна, а просто отстъпих встрани от ръцете му.
Той ми намигна.
— Какво ще му е забавното на това?
Не се усмихнах.
— Този път няма ли да ме замериш с обувките си?
Почти виждах останалите думи в очите му. „Хайде. Поиграй си с мен.“
Директно се отправих към стълбището, което щеше да ме отведе до стаята ми.
— Ела да закусиш с мен — покани ме той.
Нотката в гласа му ме накара да спра. Нотка на отчаяние. На тревога.
Обърнах се към него и свободните ми дрехи почти се свлякоха от раменете и талията ми. Не предполагах, че съм отслабнала чак толкова. А уж нещата в имението започваха да се нормализират бавно.
— Нямаш ли си други грижи? — попитах.
— Разбира се — сви рамене той. — Имам си толкова много грижи, че понякога се изкушавам да отприщя силите си върху целия свят и да сложа край на всичко. Само и само да си осигуря малко спокойствие. — Той се усмихна широко и се поклони. Дори небрежното споменаване на силите му не успя да ме смрази, да ми вдъхне страхопочитание. — Но за теб винаги ще имам време.
Бях гладна, още не бях закусвала. А и зад самодоволната му, непоносима усмивчица наистина прозираше тревога.
Затова му дадох знак да ме води към познатата стъклена масичка в дъното на залата.
Тръгнахме на премерено разстояние един от друг. Умора. Изпитвах такава умора.
Щом наближихме масата, Рис каза:
— Този месец усетих страх, който достигна до мен по прекрасната ни връзка. Нещо вълнуващо да се е случвало в приказния Двор на Пролетта?
— Нищо особено — отвърнах аз.
Само дето не беше така, но не му влизаше в работата.
Хвърлих му кос поглед и този път във виолетовите му очи просветна гняв, а не тревога.
Можех да се закълна, че планината под нас потрепери в отговор.
— След като знаеш — подхванах студено, — защо изобщо ме питаш?
Свлякох се в стола си, а той се настани грациозно в своя.
— Защото напоследък не чувам нищо по връзката ни — отвърна тихо. — Само тишина. Макар че щитовете ти действат впечатляващо през повечето време, би трябвало поне да те усещам. Но не чувствам нищо. Понякога обтягам връзката, за да се уверя, че си жива. — Мрак превзе лицето му. — А един ден, докато се намирах във важна среща, по моста се изля същински ужас. Видях теб и него за части от секундата, после всичко изчезна. Пак се възцари пълна тишина. Искам да знам какво е причинило такова смущение у теб.
Сложих храна в чинията си без дори да отчитам какво имаше по масата.
— Спор. Друго не те засяга.
— Затова ли изглеждаш така, сякаш тъгата, чувството на вина и гневът те изяждат отвътре?
Не ми се говореше по темата.
— Напусни главата ми.
— Накарай ме. Прогони ме. Тази сутрин спусна щита си. Всеки можеше да проникне в съзнанието ти.