Задържах погледа му. Поредното предизвикателство. Но просто… не ме беше грижа. Не ме интересуваше какво разяжда тялото ми, как успях да вляза в главата на Люсиен също толкова лесно, колкото и Рис влизаше в моята, независимо дали имаше щит, или не.
— Къде е Мор? — смених темата.
Той се напрегна осезаемо и очаквах да отблъсне въпроса ми, да ме провокира някак, но той каза просто:
— Замина. Има си ангажименти. — Около него отново се размърдаха сенки и аз насочих вниманието си към храната. — Да разбирам ли, че сте отложили сватбата?
Спрях да ям, колкото да промърморя:
— Да.
— Очаквах нещо от рода на „Не задавай глупави въпроси, чиито отговори знаеш“ или отколешния ми фаворит „Върви по дяволите“.
Пресегнах се към платото с тарталети. Рис беше разперил ръце върху масата и тънки струйки черен пушек се издигаха от пръстите му. Като нокти на хищна птица.
— Помисли ли върху предложението ми? — поинтересува се той.
Не отговорих, докато не изпразних чинията си и не се заех да я пълня отново.
— Няма да работя с теб.
Почти усетих тъмното спокойствие, което се разля в него.
— И мога ли да попитам защо ми отказваш?
Побутнах с вилица плодовете в чинията ми.
— Нямам намерение да участвам във войната, която твърдиш, че се задава. Казваш, че трябвало да бъда оръжие, а не пешка, но според мен двете неща се припокриват. Единствената разлика е кой управлява парада.
— Помолих те за помощ, не съм искал да те манипулирам — тросна се той.
Яростната му реакция ме накара да вдигна глава най-сетне.
— Молиш ме за помощ, защото това би ядосало Тамлин.
Около раменете му затанцуваха сенки, все едно крилете се опитваха да изскочат от гърба му.
— Хубаво — въздъхна той. — Сам си изкопах този гроб с постъпките ми В недрата на Планината. Но наистина имам нужда от помощта ти.
Отново усетих неизречените му думи. „Питай ме защо. Накарай ме да ти обясня.“
Но и този път нямах желание. Нямах сили.
— Бях затворник в двора й почти петдесет години — продължи сдържано Рис. — Биеха ме и ме изтезаваха, единствено мисълта за онова, което трябваше да защитя, ме възпираше да сложа край на всичко. Моля те, помогни ми да го предотвратя. Не искам същата съдба да сполети и Притиан.
Една далечна част от сърцето ми прокърви от думите му, от признанието му.
Но Тамлин направи обещаното изключение — намали стражите, позволи ми да се разхождам по-свободно. Полагаше усилия. И двамата се стараехме. Не исках да застрашавам отношенията ни.
Затова продължих да се храня.
Рис не каза и дума повече.
Не вечерях с него.
Нито станах навреме за закуска на следващия ден.
Но като излязох от стаята си по обяд, той ме чакаше на горния етаж с онази лека, закачлива усмивка на уста. Побутна ме към масата, отрупана с книги, листове и мастило.
— Препиши тези изречения — провлачи от другата страна на масата, подавайки ми лист хартия.
Прочетох ги с лекота:
Рисанд е невероятна личност.
Рисанд е центърът на света.
Рисанд е най-страстният любовник, за когото може да мечтае една жена.
Оставих листа на масата, преписах трите изречения и му ги показах.
Познатите нокти ме атакуваха миг след това. И отскочиха от черната диамантена стена.
Той примигна учудено.
— Упражнявала си се.
Станах от масата и поех към стълбището.
— Нямах си друга работа.
Същата вечер Рис остави купчина книги пред вратата ми.
Бележката върху тях гласеше:
Налага се да замина по работа. Домът ми е на твое разположение. Дай знак, ако имаш нужда от мен.
Но минаха дни, а аз не му дадох знак.
Рис се върна в края на седмицата. През това време бях свикнала да седя в един от малките салони с изглед към планината и бях прочела почти цяла книга в мекото кресло, научавайки нови и нови думи. Четенето запълваше времето ми, предлагаше ми спокойна, надеждна компания в лицето на персонажите, които, макар и нереални, някак притъпяваха чувството ми на самота.
А жената, хвърлила костено копие по Амаранта… вече не знаех къде е. Навярно бе изчезнала още в деня, когато вратът й се счупи и елфическо безсмъртие изпълни вените й.
Тъкмо когато приключвах с една особено интересна глава — предпоследната в книгата, а следобедното слънце топлеше краката ми като разтопено масло, Рисанд се пъхна между двете големи кресла с пълни чинии в ръце и ги остави на ниската масичка пред мен.