— Тъй като май си станала привърженичка на заседналия живот — подхвана той, — реших да направя следващата крачка и да донеса храната при теб.
Стомахът ми вече се гърчеше от глад, затова оставих книгата в скута си.
— Благодаря.
Последва кратък смях от негова страна.
„Благодаря“ вместо „Велик господарю и мой слуга“… или „Каквото и да си си наумил, Рисанд, можеш да си го завреш отзад“?
— Колко разочароващо — изцъка с език той.
Посегнах към чинията. Да приказва колкото си иска, аз обаче имах нужда да похапна. Веднага.
Пръстите ми почти бяха докоснали ръба на чинията, когато тя ми се изплъзна.
Посегнах отново. И отново пипало от силата му я издърпа назад.
— Кажи ми какво да направя — настоя той. — Как да ти помогна?
Държеше чинията далеч от ръцете ми. Като проговори пак, думите сякаш разхлабиха контрола върху силата му и от пръстите му изскочиха дълги нокти от черен пушек, а зад гърба му се разгърнаха гигантски криле от сенки.
— Минаха месеци, а още си призрак на онова място. Никого ли не го е грижа какво се случва с теб? Не се ли тревожи Великият ти господар?
Тревожеше се. Дори твърде много.
— Дава ми пространство, за да преодолея трудностите си — отвърнах аз с толкова жлъч, че едва познах собствения си глас.
— Нека ти помогна — призова Рис. — Преживяхме достатъчно В недрата на Планината…
Изтръпнах.
— Тя печели — прошепна Рис. — Кучката печели, ако си позволиш да рухнеш.
Чудех се дали не си го повтаряше от месеци, дали понякога и неговите спомени не го задушаваха посред нощ.
Въпреки това грабнах книгата си и изстрелях две думи по онзи невидим мост помежду ни, преди да вдигна щитовете си.
Разговорът приключи.
— Напротив — опълчи се той.
Пулсираща сила погали пръстите ми и книгата се затвори между ръцете ми. Ноктите ми се впиха в кожената подвързия и страниците под нея, но напразно.
Копеле. Арогантно, самонадеяно копеле.
Вдигнах бавно очи към него. И долових… не горещ гняв, а ледено помрачение.
Почти усещах леда по пръстите и дланите си. И можех да се закълна, че книгата замръзна под ръцете ми, преди да я запратя по главата му.
Той реагира достатъчно бързо, мятайки я върху мраморния под зад нас.
— Добре — коментира леко задъхано. — Какво друго умееш, Фейра?
Ледът премина в огън и пръстите ми се свиха в юмруци.
Великият господар на Двора на Нощта изглеждаше искрено облекчен да забележи в мен ярост, която ме караше да пламна.
Да види чувство вместо празна, студена черупка.
Мисълта да се върна в имението при всички онези стражи и войници, и тайни… Отпуснах се назад в стола си. Ледът отново надви.
— Ако ти се прииска да поиграеш с някого — каза Рис, пращайки ми чинията по вихър от блещукащи звезди, — било то по време на приказната ни седмица заедно, или извън нея, само свирни.
Изтощена от изстъплението си, не намерих сили да отговоря.
Осъзнах, че от доста време пропадах в бездна без дъно. Още от момента, в който бях пронизала младия елф в сърцето.
Не го погледнах повече, а се захванах да унищожавам храната.
На следващата сутрин Тамлин ме чакаше под сянката на чворестия, великански дъб в градината.
Лицето му бе изкривено от убийствено изражение, насочено към придружителя ми. Когато Рис отстъпи от мен, в усмивката му нямаше нито капка шеговитост — зад нея се криеше безсърдечен, коварен звяр.
— Влез вътре — изръмжа Тамлин срещу мен.
Погледнах двамата Велики господари. И като видях яростта по лицето на Тамлин… разбрах, че повече нямаше да се радвам на езда и разходки без ескорт.
— Бори се — каза ми Рис и изчезна.
— Добре съм — уверих Тамлин, когато най-сетне отпусна рамене и сведе глава.
— Ще намеря начин да сложа край на това — закле се той.
Искаше ми се да му повярвам. Знаех, че ще стори всичко по силите си.
И този път ме накара да му разкажа подробно какво съм видяла в дома на Рис. Да му преразкажа всеки разговор. Предадох му всичко, усещайки как всяка следваща дума излизаше все по-тиха и по-тиха от устата ми.
„Закриляй я, закриляй я, закриляй я“ — тази мантра виждах в очите му, чувствах я при всеки тласък в тялото ми същата нощ. Веднъж вече ме бяха отнели от него по възможно най-катогерочния начин, ала той нямаше да го допусне отново.
На сутринта установих, че отново е засилил охраната.