— Рисанд е толкова глупав — изплю Ианта. — А със силата, която притежава, може да устои на всичко. Представяш ли си — навярно се беше обърнала към Тамлин, защото гласът й поомекна, — че един ден може просто да не ти я върне. Виждаш колко отровни лъжи сипе в ушите й. Има начини да я измъкнем от лапите му. — Добави с тиха ненавист. — Ние самите може и да не сме способни да го надвием, но имам приятели отвъд океана…
— Не сме убийци — прекъсна я Люсиен. — Рис е трън в очите ни, но кой би заел мястото му…
Кръвта ми се смръзна и можех да се закълна, че пръстите ми се вледениха.
— Тамлин. Там — продължи Люсиен с умолителен тон. — Позволи й да се упражнява, да овладее силите си. Нека има шанс, ако останалите Велики господари наистина я погнат…
Двамата оставиха Тамлин да помисли.
Краката ми се задвижиха веднага щом чух първата дума от устата му, тиха като гърлено ръмжене.
— Не.
Докато се изкачвах по стълбището, долових и останалото.
— Не бива да им даваме причина да заподозрат, че има такива способности, а с обучението ще постигнем именно това. Не ме гледай така, Люсиен.
Отново тишина.
След това се чу злобен рев и магическа вълна разтърси къщата.
— Точка по въпроса — процеди Тамлин с нисък, смъртоносен глас.
Не исках да знам какво се случва в онази стая, какво е направил на Люсиен, как го бе погледнал той, за да предизвика подобен изблик.
Заключих вратата на спалнята си и напълно забравих за вечерята.
Тамлин не дойде при мен тази нощ. Питах се дали с Ианта и Люсиен не продължават да обсъждат бъдещето ми и заплахите, отнасящи се до него.
На следващия ден, когато най-сетне станах от леглото, заварих стражи пред стаята ми.
От тях разбрах, че Тамлин и Люсиен вече са се затворили в кабинета. Придворните ги нямаше да сноват по коридорите и имението тънеше в тишина. Тъй като нямах какво друго да правя, реших да се разходя по градинските пътеки, които отъпквах толкова често, че се учудвах как отпечатъците от обувките ми не се бяха отбелязали неизличимо в светлата пръст.
Единствено моите стъпки отекваха по лъснатите коридори, докато подминавах страж след страж, всичките въоръжени до зъби и усърдно извърнали очи от мен. Никой не ми говореше. Напоследък дори слугите се придържаха към своето крило, освен ако не се наложеше да излязат по някоя задача.
Може би бях станала твърде ленива, може би целодневното ми мързелуване ме предразполагаше към онези изблици. Всеки можеше да ме види вчера.
И макар да не бяхме говорили за способностите ми… Ианта знаеше за тях. Откога ли? Мисълта, че Тамлин и е казал…
Копринените ми пантофи шумоляха по мраморните стъпала, а шифоненият шлейф на зелената ми рокля пълзеше зад мен.
Каква тишина. Прекомерна тишина.
Трябваше да изляза от къщата. Да направя нещо значимо. Щом селяните не искаха помощта ми, хубаво. Все някакво занимание щях да си намеря.
Тъкмо се канех да свърна по коридора към кабинета на Тамлин, за да го принудя да ми възложи някаква задача, да му се примоля, ако трябваше, когато вратите се отвориха и двамата с Люсиен излязоха тежко въоръжени. Ианта не беше с тях.
— Заминавате толкова скоро? — попитах, като достигнаха фоайето.
Лицето на Тамлин представляваше мрачна маска.
— Нещо се случва по западната морска граница. Налага се да отида.
Най-близката до Хиберн граница.
— Може ли да дойда с вас? — Не бих попитала направо, но…
Тамлин спря. Люсиен продължи сковано напред и излезе през отворената входна врата.
— Съжалявам — отвърна Тамлин и посегна към мен. Аз отстъпих назад. — Прекалено опасно е.
— Знам как да се крия. Просто… вземи ме с вас.
— Няма да рискувам враговете ни да те докопат.
„Какви врагове? Кажи ми… кажи ми поне нещо.“
Надникнах през рамото му към входната алея, където го чакаше Люсиен. Не видях коне. Явно този път нямаше нужда от тях, все пак собствените им крака бяха по-бързи. Но не се и съмнявах, че мога да поддържам темпото им. Щях да изчакам да тръгнат и после…
— Дори не си го помисляй — предупреди ме Тамлин.
Обърнах лице към него.
— Не си помисляй да тръгваш след нас — изръмжа той.
— Мога да се бия — опитах отново. Половин истина. Инстинктът за самосъхранение не беше същото като бойно умение. — Моля те.
Едва ли мразех други две думи повече от тези.
Той поклати глава и пое през фоайето към входната врата.