Някой викаше името ми отдалече.
Алис… Алис.
Но аз се бях скътала в пашкул от тъмнина и огън, и лед, и вятър, пашкул, който стопи пръстена върху ръката ми и златото прокапа в празното пространство под мен, а смарагдът се катурна след него. Обвих се в стихийната си сила, сякаш можеше да ме предпази от приближаващите се стени, да ми спечели поне малка глътка въздух…
Нямаше изход; нямаше изход; нямаше изход…
Слаби жилави ръце ме хванаха под мишниците.
Нямах енергия да им се съпротивлявам.
Едната се премести под коленете ми, другата подпря гърба ми и ме вдигнаха във въздуха, притискайки ме към здраво женско тяло.
Не я виждах, не исках да я виждам.
Амаранта.
Беше дошла да ме отведе отново; да ме убие след всичкото това време.
Чувах гласове. Два женски гласа.
Нито един от тях… не принадлежеше на Амаранта.
— Моля те… моля те, погрижи се за нея.
Алис.
Другата отвърна до ухото ми:
— Трябва да си много, много благодарна, че Великия господар го нямаше, когато пристигнахме. Стражите ви ще имат страхотно главоболие, като се свестят, но поне са живи. Радвай се.
Мор.
Мор ме държеше на ръце — носеше ме.
Тъмнината се поразсея достатъчно, че да си поема дъх и да видя, че минава през вратата към градината. Отворих уста, но тя ме погледна и каза:
— Да не смяташ, че щитът му е способен да ни удържи? Рис го срути за нула време.
Ала не забелязвах Рис никъде, а и тъмнината отново ме погълна. Вкопчих се в Мор
и опитах да дишам, да мисля.
— Свободна си — заяви Мор. — Свободна си.
Не в безопасност. Не спасена.
Свободна.
Понесе ме през градината, през полята отвъд нея, през хълма отвъд тях и влезе в… пещера…
Явно бях започнала да се мятам в ръцете й, защото заповтаря:
— Излязохме, свободна си — отново и отново, и отново, докато ни поглъщаше същинският мрак.
След част от секундата ме изнесе на светло под ярката, ухаеща на ягоди и трева слънчева светлина. Хрумна ми, че сме попаднали в Двора на Лятото, докато…
Докато дълбоко, злобно ръмжене не разсече въздуха пред нас, прорязвайки дори моята тъмнина.
— Направих всичко по учебник — обясни Мор на източника му.
После ме подаде в нечии чужди ръце и аз се помъчих да дишам, да пусна поне струйка въздух в дробовете си, докато не чух гласа на Рисанд:
— Значи, работата ни тук е свършена.
Забрули ме вятър, преплетен с древна тъмнина.
Но след миг по-сладка, по-нежна нощ погали тялото ми, замилва нервите ми, дробовете ми и ме изпълни с въздух, унесе ме в сън.
13.
Събудих се на слънчево, открито място — обграждаха ме само ясно небе и заснежени планини.
Рисанд седеше в креслото пред дивана, на който лежах, и съзерцаваше планинския пейзаж с нетипично сериозно изражение.
Преглътнах и главата му се извърна рязко към мен.
В очите му нямаше нежност. Единствено необятен, леден гняв.
Ала само като примигна, гневът се изпари и отстъпи място на нещо като облекчение. Умора може би.
Бледа слънчева светлина топлеше пода от лунен камък… зората. Беше се зазорило. Не ми се мислеше от колко време лежах в несвяст.
— Какво стана? — попитах дрезгаво. Сякаш доскоро бях крещяла.
— Наистина крещя — потвърди той. Не ме интересуваше дали щитът ми е свален, или вдигнат, или пръснат на парчета. — Освен това успя да уплашиш до смърт всички слуги и стражи в имението на Тамлин, когато се обгърна в тъмнина, скривайки се от погледите им.
Стомахът ми като че ли хлътна.
— Нараних ли някого?
— Не. Каквото и да се е случило, случило се е само на теб.
— И ти не…
— По закон и протокол — подхвана той, опъвайки дългите си крака, — нещата сериозно щяха да се усложнят, ако аз бях влязъл в къщата да те взема. Затова само разбих невидимата стена, но изпратих Мор да обезвреди стражите със собствената си сила и да те пренесе отвъд границата на съседния двор, откъдето вече можех да те доведа тук. В противен случай Тамлин щеше да има пълното право да нахлуе в земите ми с армията си, за да те вземе. А тъй като не е желателно да се оплитаме в междудворна война, трябваше да действаме по учебник.
Точно така се беше изразила и Мор, каза, че е направила всичко по учебник.