— Вземи ме със себе си.
Рис спря между две лилави тюлени завеси. И се обърна бавно към мен.
— Трябва да си починеш.
— Достатъчно почивах — отвърнах аз, оставих празната чаша и се изправих. Главата ми се въртеше леко. Кога бях яла за последно? — Където и да отиваш, каквато и работа да те чака, вземи ме със себе си. Няма да се забърквам в неприятности. Просто… моля те.
Толкова ненавиждах последните думи, че почти заседнаха в гърлото ми. Не бях успели да убедят и Тамлин.
Рис не каза нищо дълго време. После тръгна с каменно лице към мен и широките му крачки погълнаха бързо разстоянието помежду ни.
— Ако дойдеш с мен, няма връщане назад. Ще ти е забранено да описваш видяното пред когото и да било извън двора ми. Сториш ли го, ще има жертви… мои жертви. Затова, ако дойдеш с мен, ще трябва да криеш истината до края на дните си; и ако се върнеш в Двора на Пролетта, в никакъв случай не бива да разказваш какво си видяла и кого си срещнала. Ако предпочиташ да не пазиш тайни от… приятелите си, просто остани тук.
Да остана тук, да остана затворена в Двора на Пролетта… Гърдите ми бяха като зейнала рана. Чудех се дали всичката ми кръв нямаше да изтече през нея, дали духът можеше да кърви и умира. Може би вече ми се беше случило.
— Вземи ме със себе си — пророних. — Няма да кажа нито дума. Дори на тях.
Не бях в състояние дори да изрека името му.
Рис ме погледа няколко секунди. Накрая ми се усмихна вяло.
— Тръгваме след десет минути. Ако искаш да се освежиш, сега е моментът.
Необичайно любезен намек, че изглеждам потресаващо. Така и се чувствах.
Въпреки това попитах:
— Къде отиваме?
Усмивката на Рис се разтегли в гримаса.
— Във Веларис, Града на Звездната светлина.
Веднага щом влязох в стаята ми, кухата тишина се завърна и помете всичките ми въпроси за… за онзи град.
Амаранта бе унищожила всичко. Ако в Притиан беше останал град, несъмнено щеше да е в руини.
Скочих във ваната и се изтърках с гъбата колкото можах по-бързо, после намъкнах одеждите, които ме чакаха на леглото. Действията ми бяха трескави, сякаш с тях се надявах да забравя за случилото се, за постъпката на Тамлин, за моята постъпка…
Щом се качих във вестибюла, Рис ме чакаше облегнат на една колона от лунен камък и чоплеше ноктите си.
— Това бяха петнайсет минути — отчете той и протегна ръка към мен.
Дори не ми хрумна да отвърна на коментара му, преди грохотната тъмнина да ни погълне.
Вятър, нощ и звезди фучаха край нас, докато той ни пренасяше през света и мазолите по ръката му дращеха следите от моите, а в следващия миг…
В следващия миг ме посрещна слънчева, а не звездна светлина. Примижах срещу яркостта й, а като отворих очи, вече се намирах във фоайето на нечия къща.
Изящният червен килим заглуши единствената стъпка, с която се отдалечих от него, оглеждайки топлите, облицовани в дърво стени, картините, правото, широко дъбово стълбище пред нас.
От двете ни страни имаше по една стая: отляво — гостна с камина от черен мрамор, множество удобни, изтънчени, макар и леко поизносени мебели и библиотеки, вградени във всяка от стените; отдясно — трапезария с дълга маса от черешово дърво, побираща поне десетима. Стори ми се малка в сравнение с тази в имението. По тесния коридор пред нас се виждаха още няколко врати; онази в дъното му вероятно водеше към кухнята. Градска къща.
Като малка баща ми ме беше вземал със себе си в една такава, разположена в най-големия град в земите ни, която беше собственост на извънредно богат негов клиент и миришеше на кафе и нафталин. Красива сграда, но скучна, неприветлива.
Но тази къща… тази беше дом, обичан и обгрижван.
И се намираше в град.
ВТОРА ЧАСТ
ДОМЪТ НА ВЕТРОВЕТЕ
14.
— Добре дошла в дома ми — каза Рисанд.
Град — един нов свят се простираше отвъд стените на къщата.
Утринната светлина се изливаше през прозорците в предната и част. Изящно резбованата дървена врата пред мен имаше матирано стъкло, отвъд което надничаше малко антре и масивна входна врата, зад която се простираше непознатият град.
При мисълта да пристъпя в него, сред злобните погледи на жителите му, да видя с очите си следите от опустошението на Амаранта, огромна тежест се стовари върху гърдите ми.
Досега не се бях замисляла истински, не ми беше хрумвало, че това може да е грешка, но…