— И аз трябва да говоря с теб — обяви дълбокият глас с притаена студенина, от която косата ми настръхна.
Нахаканият се обърна към жената.
— Ние дойдохме първи. Изчакай си реда, древна дребосъчке.
Усетих, че Нуала и Серидуен сдържаха или смеха си, или някаква следа от страх, а може би и двете. Определено и двете, когато жената изръмжа, макар и не особено злобно.
Коридорът беше украсен с полилеи от виещо се в различни форми цветно стъкло, които осветяваха няколкото полирани врати от двете му страни. Стана ми чудно коя ли бе стаята на Рис и коя на Мор.
Сред крамолата на долния етаж се разнесе прозявка.
— Защо трябваше да идваме толкова рано? Нали уж срещата е чак довечера в Къщата.
Рисанд измърмори, наистина измърмори:
— Повярвай ми, не е за веселба. Най-много за една хубава касапница, ако Касиан не си затвори устата.
— Гладни сме — оплака се първият, Касиан. — Нахрани ни. Някой ми каза, че щяло да има закуска.
— Колко сте жалки — рече странният женски глас. — Жалки кретени.
— Знаем — отвърна Мор. — Но има ли храна в крайна сметка?
Чух думите — чух ги и опитах да ги осмисля, но те просто кръжаха безцелно в мрака на съзнанието ми.
Нуала и Серидуен отвориха врата, водеща към стоплена от огън и слънчеви лъчи стая. Огромните й прозорци предлагаха изглед към обградената от зидове, леко заснежена градина зад къщата и спящото каменно фонтанче в средата й, чиято вода бе източена заради зимата. Стаята бе обзаведена в тъмно дърво и бели платове с леки сивкавозелени акценти. За моя изненада, в нея цареше почти човешка атмосфера.
А леглото — грамадно, меко, украсено с пухени юргани и завивки в кремав цвят — изглеждаше най-приветливо от всичко.
Въпреки това не бях толкова безсилна, че да не задам няколко основни въпроса, поне колкото да заблудя себе си, че ме е грижа за собственото ми благополучие.
— Кои бяха тези? — попитах, когато близначките затвориха вратата след нас.
Нуала тръгна към малката баня — бял мрамор, порцеланова вана на крака, още слънчеви прозорци с изглед към градинската стена и живия плет от кипариси отвъд нея. Серидуен, която се беше отправила към гардероба, потрепери леко, преди да отвърне през рамо:
— Вътрешният кръг на Рисанд.
Помощниците, за които бяха говорили с Мор онази вечер в Двора на Нощта, онези, с които често се срещаше.
— Не знаех, че Великите господари се държат толкова свободно с хората си — признах аз.
— Не всички — поясни Нуала, излизайки от банята с четка за коса. — Само Рисанд.
Явно косата ми беше много рошава, защото Нуала се зае да я разресва, докато
Серидуен ми приготвяше спално облекло в цвят слонова кост — топла, мека пижама с дантелена украса.
Плъзнах поглед по дрехите, стаята, зимната градина и спящото фонтанче и одевешните думи на Рисанд изникнаха в паметта ми.
„Врагове не са прониквали през стените на Веларис цели пет хиляди години.“
Включително Амаранта…
— Как е възможно да съществува такъв град? — Погледнах Нуала в огледалото. — Как… как е оцелял?
Нуала стисна устни и тъмните й очи отскочиха към сестра й, която бавно затвори най-долното чекмедже на скрина с меки вълнени пантофи в ръка и преглътна сухо.
— Великият господар владее изключителна сила — отговори предпазливо тя. — И беше отдаден на народа ни дълго преди да наследи поста на баща си.
— Но как е оцелял градът? — настоях аз.
Намирах се в непокътнат град, и то прекрасен, ако съдех по звуците, прииждащи откъм прозорците ми, по красивата градина отвън. Цял, невредим. Безопасен. Докато останалата част от света тънеше в руини.
Близначките се спогледаха отново, използвайки връзката, която си бяха изградили още в утробата. Нуала остави четката върху тоалетната масичка.
— Нямаме право да ти казваме.
— Накарал ви е да си мълчите…
— Не — спря ме Серидуен и отметна кувертюрата на леглото. — Великият господар не ни е заповядвал нищо подобно. Но историята за отбраната на града е негово достояние, не наше. Ще сме по-спокойни, ако той ти я разкаже, ние може да объркаме нещо.
Погледнах ги изпитателно. Добре тогава. Така да бъде.
Серидуен отиде да дръпне завесите и стаята потъна в тъмнина.
Сърцето ми прескочи, събуждайки гнева ми, и аз изстрелях:
— Остави ги отворени.
Не можех да понеса тъмнината, не и толкова скоро.
Серидуен кимна и остави завесите дръпнати встрани. После двете ми казаха да ги извикам, ако имам нужда от тях, и си тръгнаха.