Щом най-сетне се озовах сама, влязох под завивките и почти не усетих колко меки и гладки бяха чаршафите.
Заслушах се в пукането на огъня, в песента на птиците по засадените в саксии вечнозелени храсти — така различна от пролетните мелодии, с които бях свикнала и които не се знаеше дали ще чуя вече… дали ще понеса.
Може би Амаранта наистина беше победила.
И една странна нова част от мен се запита дали бягството ми не е подходящо наказание за него. За онова, което ми беше причинил.
После сънят ме грабна, внезапен, свиреп и дълбок.
15.
Събудих се след четири часа.
Бяха ми нужни няколко минути да осъзная къде се намирах, какво се беше случило. Усещах всяко тиктакане на малкия часовник върху писалището от палисандрово дърво като тласък обратно-обратно-обратно в гъстия мрак. Но поне се чувствах отпочинала. Все още изтощена, но не и на прага на вечния сън.
Щях да размишлявам върху станалото в Двора на Пролетта по-късно. Утре. Никога.
За щастие, Вътрешният кръг на Рисанд си тръгна още преди да съм свършила с обличането.
Рис стоеше до входната врата, която бе отворена към малкото антре от дърво и мрамор и към улицата отвъд него. Той ме огледа бавно — от тъмносините ми велурени обувки, практични и удобни, през дългото до коленете ми небесносиньо палто, до плитката, която започваше от едната страна на главата ми, извиваше се през тила ми и падаше над другото ми рамо. Под палтото носех плътни, топли кафяви панталони и красив кремав пуловер, толкова мек, че можех да спя в него. В дълбоките си джобове имах плетени ръкавици с цвета на обувките ми.
— На онези двечките определено им харесва да се суетят край някого — коментира Рисанд, макар и да усещах леко напрежение в гласа му.
Имах чувството, че всяка стъпка към яркия ден отвъд прага на входната врата продължаваше цяла вечност. Но нещо ме теглеше натам.
Щом градът се разкри пред очите ми, тежестта, което носех в себе си, като че ли изчезна.
Ласкава слънчева светлина, стопляща и бездруго приятния зимен ден, малка, добре поддържана ливада с побеляла изсъхнала трева, висока до кръста ограда от ковано желязо и празни цветни лехи, отвъд които се ширеше чиста улица със светъл калдъръм. По нея се разхождаха Върховни елфи с всевъзможни облекла: едни — с палта като моето, други — пременени в бухнали поли и дантели, трети — с кожени дрехи за езда; всички крачеха спокойно и се любуваха на полъха с аромат на сол и лимонова върбинка, който дори зимата не можеше да прогони. Никой не поглеждаше към къщата. Сякаш не ги интересуваше, че Великият им господар живее в една от многото мраморни градски къщи с позеленели медни покриви от двете страни на улицата, чиито комини пускаха струи дим в ясното небе.
В далечината се долавяше детски смях.
Стигнах колебливо до вратата, вдигнах резето й с разтреперани пръсти, които почти не усетиха леденостудения метал, и направих три стъпки навън, преди да ме спре гледката пред очите ми.
Улицата се спускаше надолу, разкривайки още красиви къщи и димящи комини, още здрави, безгрижни хора. А в дъното й се виеше широка река, чието блещукащо сапфирено тяло пълзеше към необятна водна шир. Морето.
Градът сякаш образуваше кора върху хълмистите брегове на реката, а сградите му бяха построени от бял мрамор или глинест пясъчник. Кораби с разнородни платна се носеха лениво по течението на реката и белите крила на птици просветваха ярко над тях, озарени от обедното слънце.
Нямаше чудовища. Нямаше мрак. Нито следа от страх и отчаяние.
Непокътнат.
„Врагове не са прониквали през стените на Веларис цели пет хиляди години.“
Каквото и да беше направил Рис, каквото и да беше продал или изтъргувал, Амаранта наистина не беше докоснала града дори в разгара на господството си над Притиан.
Всички останали притиански земи беше превърнала в пепелище, оставяйки ги да кървят бавно в продължение на половин век, но Веларис… Пръстите ми се свиха в юмруци.
Усетих нещо голямо зад себе си и погледнах към другия край на улицата.
Там, като всевечен пазител на града, се издигаше стена от плосковърхи планини, с чийто червен камък бяха построени много от сградите в него. Исполинската верига се извиваше около северния край на Веларис, където реката я посрещаше и се губеше в сянката й. До най-северната точка различен вид планини ограждаха града отвъд реката — острите им върхове, щръкнали като рибешки зъби, отделяха приказните хълмове на града от морската шир. Но планините зад мен… Те приличаха на спящи великани. Чувствах ги някак живи.