Сякаш в отговор пулсиращата, пълзяща сила, превзела тялото ми, се отърка в костите ми като котка, търсеща внимание. Направих се, че не я усещам.
— Средният връх — обади се Рис зад гърба ми и аз се завъртях рязко, забравила за присъствието му. Той посочи към най-голямото плато. Пролуки и… прозорци се редяха в най-горната му част. И към него летяха две фигури с огромни, тъмни крила. — Там е другият ми дом в града. Домът на Ветровете.
В този момент летящите фигури кривнаха към скалното здание, понесени от свирепо, стремглаво въздушно течение.
— Днес ще вечеряме там — добави Рис с едновременно раздразнен и смирен тон.
Само че мен не ме интересуваше. Отново се обърнах към града и попитах:
— Как?
Той веднага разбра какво имах предвид.
— Чист късмет.
— Късмет? Да, голям късмет си извадил — пророних тихо, но с достатъчно сила, — че само твоят град е останал незасегнат, докато из цял Притиан е бушувала същинска напаст.
Вятърът разроши тъмната коса на Рис. Върху лицето му цареше неразгадаемо изражение.
— Замислял ли си се дори — продължих с хриплив глас — да отстъпиш малко от късмета си на други народи?
— Всички останали градове — подхвана спокойно той — са известни на света. Веларис обаче е скрит от него хилядолетия наред. Амаранта не го нападна, защото не знаеше за съществуването му. Нито тя, нито зверовете й. До ден-днешен останалите дворове не знаят за него.
— Но как е възможно?
— С магически заклинания и безмилостни, безскрупулни предци, които са били готови на всичко, за да запазят поне един откъслек от рая в окаяния ни свят.
— И когато Амаранта се развихри — изплюх името и като отрова, — не ти ли хрумна да отвориш вратите му за бежанци?
— Когато Амаранта се развихри — отвърна той с яростна искра в погледа, — трябваше да взема някои много трудни решения за много кратко време.
Врътнах очи и ги плъзнах към стръмните хълмове и морето отвъд тях.
— Явно нямаш намерение да ме осветлиш по въпроса.
Но трябваше да знам как е успял да съхрани това кътче покой и красота.
— Сега не му е времето за подобни разговори.
Хубаво. И бездруго се бях наслушала на такива оправдания в Двора на Пролетта. Не си струваше да напрягам сили.
Но нямаше просто да седя в стаята си, не можех да си позволя да страдам и да плача, да спя по цял ден. Щях да излизам навън, дори да ме болеше, дори размерите на това място… Свещени Котеле, беше огромно. Посочих с брадичка към града, чиито улици се спускаха към реката.
— Е, какво толкова си е струвало да спасиш на цената на всичко останало?
Когато се обърнах към него, сините му очи бяха безпощадни като бурното зимно море в далечината.
— Всичко — отвърна той.
Рисанд не преувеличаваше.
Веларис имаше всичко: чайни с красиви масички и столове, разпръснати пред приветливите им витрини, навярно затоплени с магия, защото бяха пълни с весели, усмихнати Върховни елфи и няколко странни приказни същества. Имаше четири големи търговски площада, наречени Палати: два от тях, разположени от южната страна на реката Сидра, и два от северната.
По време на разходката ни успяхме да посетим само два от Палатите: просторни площади от бял камък, обградени от колоните на изящните, изрисувани сгради, които сякаш ги пазеха и подсигуряваха пасажи, сред които се разполагаха част от магазините.
Първият пазар, Палатата на шивачите и бижутерите, предлагаше дрехи, обувки, материали за изработката им и бижута — купища лъскави бижута. Но нищо в мен не потрепна при вида на грейналите под яркото слънце редки тъкани, развявани от хладния речен бриз — дрехите, изложени по широките витрини, златото, рубините, смарагдите и перлите, загнездени в кадифени възглавнички. Не смеех да погледна към празния пръст на лявата ми ръка.
Рис влезе в няколко от бижутериите да търси подарък за незнайно кого. Аз предпочетох да го чакам отвън, скрита в сенките на Палатата. Днес ми стигаше просто да се разходя. Но запознанствата, втренчените погледи, сълзите, укорите… Ако трябваше и с тях да се справям, май щях просто да се заровя в леглото и да не изляза от него.
Ала по тези улици никой не ми обръщаше внимание, макар че вървях до Рисанд.
Може би жителите на града не знаеха коя съм — или просто не ги интересуваше кой броди сред тях.
Вторият пазар, Палатата на костите и солта, беше един от така наречените Близнаци: единият се намираше от тази страна на реката, а другият, Палатата на добитъка и подправките — отвъд нея. И двата гъмжаха от търговци, продаващи меса, плодове и зеленчуци, готвени храни, добитък, сладкиши, подправки… Толкова много подправки, чиито познати и забравени аромати ме връщаха към онези безценни години, когато живеех под опеката на недосегаем баща и несметно богатство.