Рисанд вървеше на няколко стъпки от мен с ръце в джобовете и от време на време ми подаваше по малко информация. Да, обясни ми той, много магазини и домове се топлели с магия, особено често посещаваните открити пространства. Не го разпитвах повече по въпроса.
Никой не го избягваше, никой не шушукаше зад гърба му; не плюеха по него и не го нападаха като В недрата на Планината.
Вместо това хората, които го забелязваха, му пращаха широки, топли усмивки. Някои го доближаваха и го приветстваха в града с ръкуване. Той познаваше всичките по име и те също го наричаха с неговото.
Но с напредването на деня Рис се умълчаваше все повече и повече. Спряхме на входа на пъстро изрисувана част от града, кацнала върху хълм, чиито склонове се спускаха право към речното корито. Само един поглед към първата витрина беше достатъчен да смрази костите ми.
Шарената врата беше открехната и разкриваше всевъзможни картини, бои, четки и дребни скулптури.
— С това е известен Веларис: с Художническия квартал — обясни Рис. — Тук ще намериш стотици галерии, магазини с материали за рисуване, грънчарници, градини със статуи и още какво ли не. Наричат го Дъгата на Веларис. Артистите — музиканти, танцьори, актьори — обитават онзи хълм отвъд Сидра. Виждаш ли златната точка на върха? Това е един от главните театри. Градът разполага с пет големи, но онзи е най-прочутият. Има и доста по-малки сцени, както и един амфитеатър върху крайморските скали… — Гласът му заглъхна, щом видя, че погледът ми се връща към ярко изрисуваните сгради пред нас.
Улиците гъмжаха от Върховни елфи и разнородни същества, каквито за пръв път срещах. Именно те ми направиха най-голямо впечатление: едни бяха дългокраки, неокосмени и сияеха, сякаш под тъмната им като нощта кожа светеше тяхна собствена луна; други бяха покрити с опалови люспи, менящи цвета си при всяка грациозна стъпка на ципестите им крака; трети пък приличаха на изящни, безумни пъзели от рога, копита и райета. Някои се бяха навлекли с дебели палта, шалове и ръкавици, докато други се разхождаха най-спокойно по люспи, козина и нокти, без да привличат ничие внимание. Но всички до един оглеждаха с жив интерес забележителностите — някои пазаруваха, а други бяха оцапани с глина и прах… и боя.
Художници. Аз самата никога не се бях наричала художник, не възприемах дарбата си толкова сериозно, но…
На мястото, на което изведнъж се преплитаха цветовете, светлината и разнообразието от форми, сега се простираше само една мръсна килия.
— Уморена съм — скалъпих.
Усетих погледа на Рис върху себе си, но не ме интересуваше дали щитът ми е вдигнат, дали можеше да прочете мислите ми.
— Ще се върнем някой друг ден — отвърна той. — И бездруго вече е време за вечеря.
И наистина, слънцето се спускаше към точката, където реката се вливаше в морето
отвъд хълмовете, обагряйки града в розово и златисто.
И тази гледка обаче не събуди у мен желание да грабна четката. Жителите на града спираха да се любуват на залеза, сякаш никога не се бяха опасявали за сигурността и свободата си.
Прииска ми се да им се развикам, да грабна някое паве и да строша най-близкия прозорец, да отвържа силата, която отново кипеше под кожата ми, и да им кажа, да им покажа какво съм преживяла, какво е преживял останалият свят, докато те са съзерцавали залези, рисували са и са пили чай край реката.
— Успокой се — пророни Рис до мен.
Врътнах задъхано глава към него.
По лицето му отново се беше появило онова неразгадаемо изражение.
— Народът ми няма вина.
Гневът ми моментално стихна, сякаш се беше подхлъзнал на стълбата, по която се изкачваше в мен, и се беше сгромолясал върху светлия калдъръм.
Да — да, разбира се, че хората нямаха вина. Но не ми се мислеше за това. И за каквото и да било друго.
— Уморена съм — повторих.
Той преглътна сухо, но просто кимна и обърна гръб на Дъгата.
— Утре вечер ще се поразходим отново. Веларис е прекрасен през деня, но по тъмно е направо неописуем.
Все пак говорехме за Града на Звездната светлина, но не намерих сили да се съглася с него.
За вечерята обаче… Вечеря с него в Дома на Ветровете… Събрах достатъчно сили да попитам: