— И кой точно ще присъства на тази вечеря?
Рис ме поведе нагоре по една стръмна улица и бедрата ми пламнаха от натоварването. Толкова ли бях загубила форма?
— Вътрешният ми кръг — отговори той. — Искам да се запознаеш с тях, преди да решиш дали искаш да останеш тук. Да работиш с мен, съответно и с тях. Вече познаваш Мор, но останалите трима…
— Онези, които ти гостуваха днес.
Той кимна.
— Касиан, Азриел и Амрен.
— Кои са те?
Беше споменал нещо за илирианци, но Амрен — притежателката на женския глас — нямаше криле. Поне не бях зърнала такива през матовото стъкло на вратата.
— В кръга ни съществува йерархия — обясни равнодушно той. — Амрен е моят помощник-командир.
Жена? Явно изненадата се беше изписала върху лицето ми, защото Рис добави:
— Да. А Мор се нарежда след нея в йерархията ни. Само глупак би помислил, че илирианските ми воини са алфа хищниците в скромния ни кръг. — Непокорната, темпераментна Мор беше дясната ръка на Великия господар на Двора на Нощта. Рис продължи: — Ще разбереш какво имам предвид, като се запознаеш с Амрен. Прилича на всеки друг Върховен елф, но под кожата й се крие нещо различно. — Той кимна на една двойка, която му отвърна с радушен поздрав. — Може да е по-стара от града, но е суетна и обича да се обгражда с трофеите и притежанията си като дракон в пещера. Затова… бъди нащрек покрай нея. И двете сте доста избухливи, а не искам да се стряскаш още през първата си вечер тук.
Една част от мен не желаеше да научава за какво същество ставаше дума.
— Значи, ако се сдърпаме и скъсам колието й, ще ме опече на бавен огън и ще ме изяде?
Той се засмя.
— Не. Амрен ще ти отмъсти много, много по-жестоко. Последния път, когато двете с Мор се скараха, любимата ми планинска вила се превърна в пепелище. — Той вдигна вежда. — За твое сведение, аз съм най-могъщият Велик господар в историята на Притиан, но дори аз съм дръзвал да я прекъсна само веднъж през последния век.
Най-могъщият Велик господар в историята.
За безбройните хилядолетия, в които Върховните елфи населяваха земите на Притиан, Рис — Рис… с подигравките, сарказма и прелъстителните си погледи…
А Амрен беше още по-тежък случай. И на повече от пет хиляди години.
Зачаках страхът да ме връхлети, тялото ми да закрещи в търсене на начини да се измъкне от вечерята, но… не усетих нищо. Може би щеше да е за добро, ако някой просто сложеше край на всичко…
Здрава ръка сграбчи лицето ми, но достатъчно внимателно, че да не ме нарани, както и достатъчно силно, че да привлече вниманието ми.
— Да не си си помислила такова нещо — изсъска Рисанд с бесен поглед. — Нито за една проклета секунда.
Връзката помежду ни се обтегна и изнемощелите ми щитове грохнаха. И за един-единствен миг, както се беше случило В недрата на Планината, прескочих от собственото си тяло в неговото — от моите очи в неговите.
Нямах представа… че изглеждам така…
Лицето ми беше изпито, скулите ми изпъкваха, сивкавосините ми очи бяха помътнели и обградени от лилави сенки. Плътните ми устни — наследени от баща ми — бледнееха, а ключиците ми стърчаха над дебелото вълнено деколте на пуловера ми. Изглеждах сякаш… сякаш гневът и скръбта, и отчаянието ме изяждаха жива, сякаш отново изпитвах тежък глад. Но не за храна, а… за радост, за живот…
В следващия момент се върнах в тялото си и вперих свиреп поглед в Рис.
— Номер ли беше това?
Той свали ръце от лицето ми и отвърна с дрезгав глас:
— Не. — Килна глава настрани. — Как успя да проникнеш през щита ми?
Нямах представа за какво говори. Не бях направила нищо. Просто… се промъкнах в тялото му. И не ми се говореше за това, не точно тук, не точно с него. Закрачих ядосано напред, а краката ми, толкова измършавели и безполезни, горяха при всяка стъпка по стръмния хълм.
Той ме стисна за лакътя — този път с грижовна нежност, но и достатъчно настойчиво, за да ме накара да спра.
— В колко други съзнания си се промъквала неволно?
Люсиен…
— Люсиен? — Рис се изсмя. — На колко неприятно място си попаднала.
От гърдите ми се надигна дълбоко ръмжене.
— Не си позволявай да влизаш в главата ми.
— Щитът ти е свален. — Веднага го вдигнах. — Все едно изкрещя името му в лицето ми. — Отново килна глава с онова умислено изражение. — Може би си наследила моята сила… — Той прехапа долната си устна, после изсумтя. — Разбира се. Съвсем логично е да си я наследила именно от мен, щом собственият ми щит понякога те пропуска. Изумително.