Рис разгърна едното си крило и заприщи пътя ми.
Гладка ципа с леки цветни отблясъци. Отдръпнах се от него.
— Нуала прави прическата ми цял час.
Е, преувеличавах, но наистина се бе суетила прекалено дълго, докато аз седях безмълвно пред тоалетната масичка, позволявайки и да извие краищата на косата ми в меки къдрици и да вдигне част от тях с красиви златни шноли. Струваше ми се по-примамливо тази вечер да остана сама в тихата си стая… вместо да се изправя пред онези хора. Вместо да общувам с когото и да било.
Крилото на Рис ме обви и ме побутна толкова близо до мощното му тяло, че почти усещах топлината му.
— Обещавам, че няма да позволя вятърът да съсипе прическата ти.
Вдигна ръка така, сякаш се канеше да подръпне някоя от свободните ми къдрици, но после я свали.
— Щом трябва да реша дали искам да помогна на теб и Вътрешния ти кръг в борбата ви срещу Хиберн, не може ли просто… да се срещнем тук?
— Всички вече ни чакат в другата къща. Пък и Домът на Ветровете е достатъчно просторен, че да устоя на изкушението да ги хвърля от ръба на планината.
Преглътнах. Внушителното здание, лъснало в нощта, обгръщаше върха на средната планина като същинска златна корона. А между мен и тази корона от светлина се простираше дълго, дълго въздушно пространство.
— Искаш да кажеш — подхванах аз, защото не намерих друго подходящо оръжие в арсенала си, — че тази къща е прекалено малка за буйните им темпераменти и се боиш, че може отново да подивея?
Крилото му ме побутна още по-близо до него — лек топъл допир по рамото ми.
— Да, и какво от това?
— Не съм крехка порцеланова кукла.
Макар че онова, което бях видяла през очите му този следобед, говореше друго.
— Знам, че не си. Но все пак нямам намерение да те хвърля на вълците. Ако наистина си съгласна да ми помогнеш с Хиберн, да запазя крепостната стена, трябва първо да се запознаеш с приятелите ми. Сама реши дали имаш сили за това. Държа тази среща да се проведе по моя начин, а не когато те си наумят да ми се натрапят.
— Не предполагах, че имаш приятели.
Да! Яд, разпаленост… Добре ми се отразяваше. По-добре, отколкото да се чувствам куха отвътре.
Студена усмивка.
— Не си ме питала.
Вече се намирах достатъчно близо до него, че да преметне ръка през кръста ми, обгръщайки ме и с двете си крила. Гръбнакът ми се скова. Клетка…
Крилете се разгърнаха.
Ръката му се стегна около кръста ми. Приготвяше се за излитане. Свещена Майко, пази ме!
— Само казваш, и веднага се връщаме, и то без всякакви въпроси. Няма да те съдя и ако прецениш, че не можеш да понесеш работата с мен, с тях. Ще намерим друг начин да живееш пълноценно тук, независимо от собствените ми нужди. Изборът е лично твой, Фейра.
Замислих се дали да не изискам да остана. Но защо? За да спя? За да избегна среща, която несъмнено трябваше да проведа, преди да взема решението си? А и мисълта да полетя…
Огледах крилете над себе си, силната ръка около кръста ми.
— Моля те, не ме изпускай. И недей да…
Изстреляхме се във въздуха като комета.
Преди писъкът ми да е отшумял, градът се разгърна под нас. Едната ръка на Рис се плъзна под коленете ми, а другата се уви около гърба и ребрата ми и се заиздигахме нагоре и все по-нагоре в звездното небе, сред втечнения мрак и пеещия вятър.
Светлинките на града потънаха под краката ни и Веларис се превърна в развято кадифено одеяло, осеяно с бижута. Музиката вече не достигаше дори нашите заострени уши. Въздухът беше студен, но не свиреп вятър, а нежен полъх галеше лицето ми, макар и да летяхме стремглаво към Дома на Ветровете.
Чувствах тялото на Рис мощно и топло до своето, несломима природна стихия, изваяна за полет. Дори уханието му, наситено с нотки на дъжд и сол, и нещо цитрусово, ми напомняше на вятъра.
Попаднахме във възходящо течение и се издигнахме толкова бързо, че инстинктивно вкопчих ръце в черната му туника, а стомахът ми се сви на топка. Тих смях погъделичка ухото ми.
— Очаквах да пищиш повече. Явно не те впечатлявам достатъчно.
— Да не си посмял — изсъсках, насочвайки вниманието си към приближаващата тиара от светлина във вечната стена на планината.
Небето преливаше над нас, а светлините на града под нас и имах чувството, че съм попаднала между две огледала, докато не се понесохме през море от звезди. Една стегната на кълбо част от сърцето ми се поотпусна леко.
— Като момче — подхвана Рис до ухото ми — се измъквах от Дома на Ветровете с един голям скок през прозореца, а после политах в нощта и просто кръжах над града, реката и морето. Още го правя понякога.