— Родителите ти сигурно са били много доволни.
— Баща ми така и не разбра, а майка ми… — Рис се умълча за миг. — Тя беше илирианка. Като ме хванеше да скачам от прозореца, ме овикваше едно хубаво, а после литваше след мен и двамата се реехме в небето до зори.
— Явно е била прекрасна жена — предположих аз.
— Беше — съгласи се той. И тази единствена дума ми каза достатъчно за миналото му, че да не разпитвам повече.
Рис ни издигна още по-нависоко с една отмерена маневра, докато не се изравнихме с широката тераса, осветена от златни фенери. В далечния и край се виждаха две отворени стъклени врати, вградени в червената скала, зад които се разкриваше огромна, но изненадващо обикновена трапезария, издълбана в тялото на планината и украсена с лъскаво тъмно дърво. Веднага ми направи впечатление, че всички столове бяха пригодени за криле.
Рис кацна също толкова плавно, колкото и излетя; въпреки това задържа ръката си под мишниците ми, тъй като коленете ми се подвиха. Аз се отдръпнах от него и отправих поглед към града зад нас.
Толкова време бях прекарала в короните на дърветата, че височините отдавна не ми въздействаха по онзи първичен начин. Но разгърналият се под краката ни град… и по-лошо — необятната черна шир на морето отвъд него… Явно наивната човешка мисъл никога нямаше да ме напусне, защото чак сега осъзнавах колко голям беше светът. Колко голям беше Притиан, щом град като този оставаше скрит от Амаранта и от другите дворове.
Рисанд мълчеше до мен. След известно време обаче каза:
— Да чуем.
Вдигнах вежда.
— Изплюй камъчето. И аз ще изплюя моето.
Поклатих глава и върнах погледа си към града.
Рис обаче не се отказа.
— Аз си мисля, че цели петдесет години бях затворник В недрата на Планината и макар от време на време да сънувах това място, не вярвах, че ще го видя отново с очите си. Мисля си и че ми се ще аз да я бях убил. Мисля си, че ако пламне война, вероятно доста време няма да се наслаждавам на нощ като тази.
Той плъзна очи към мен и зачака.
Не виждах смисъл да питам за пореден път как е успял да опази това място от нея, понеже не очаквах отговор. Затова попитах:
— Смяташ ли, че войната ще настъпи толкова скоро?
— В поканата ми беше регламентирано, че тази вечер няма да се задават въпроси. Е, аз ти признах… три неща. Ти ми дай едно.
Отправих поглед към ширналия се свят, града, буйното море и сухата зимна нощ.
Дали от прилив на смелост и безразсъдство, или просто защото се намирах толкова високо над всичко, че щяха да ме чуят само Рис и вятърът, но казах:
— Мисля си, че явно съм била влюбена глупачка да се примиря с толкова малко от Двора на Пролетта. Мисля си, че прекалено дълго са ме държали в нищожно кътче от земите ни и че вероятно завинаги щях да живея в неведение като някой домашен любимец. Мисля си… — Думите се заклещиха в гърлото ми. Разтърсих глава, сякаш така можех да изгоня останалите от нея. Въпреки това ги изрекох: — Мисля си, че досега водех самотен, безнадежден живот и навярно съм се влюбила в първия човек, който ме взе под крилото си. Мисля си, че и той го е знаел… едва ли осъзнато, но може би той самият е искал да вземе някого под крилото си. И може би предишната Фейра е била идеална за целта. Но не и… сегашната.
Край.
Колко злоба, себичност и неблагодарност се беше изляла от мен. А колко много беше направил Тамлин…
Името му прокънтя из цялото ми тяло. Едва преди ден бях с него. Не — не, нямаше да мисля за това. Още не.
— Цели пет — коментира Рисанд. — Май ти дължа две мисли. — Той надникна зад нас. — Но да ги оставим за по-късно.
Двамата крилати стояха между отворените врати.
Ухилени до уши.
16.
Рис закрачи към двамата мъже до вратите на трапезарията, предлагайки ми възможността да остана на терасата или да тръгна с него.
Само една моя дума, беше ми обещал, и си отивахме.
И двамата мъже бяха високи, крилете им бяха плътно прибрани до яките им, мускулестите им тела бяха покрити с кожени облекла с твърди пластини, които ми напомняха на люспите на някой змиеподобен звяр. По протежението на гръбнаците им бяха прикрепени еднакви дълги мечове, красиви в простотата си. Май в крайна сметка не трябваше да се занимавам с официални дрехи.
Малко по-едрият от двамата, чието лице се криеше в сянка, рече с тих смях: