Погледът ми прескочи между Рис и Амрен в опит да разтълкува връзката помежду им, но Рисанд просто махна с ръка и сведе глава в поклон.
— Стои ти прекрасно, Амрен.
— На мен всичко ми стои прекрасно — обяви тя и ужасяващите й, омагьосващи очи отново се стрелнаха към моите като обяздена светкавица.
Тя пристъпи към мен, душейки въздуха, и въпреки че стърчах с цяла глава над нея, коленете ми омекнаха. Все пак вирнах брадичка. Незнайно защо.
— Значи, вече сме две — рече Амрен.
Сбърчих вежди.
Устните й бяха като червен прорез върху лицето й.
— Родени като нещо друго, но попаднали в нови, непознати тела.
Реших окончателно, че не желая да научавам какво е била преди това.
Амрен посочи с брадичка към празния стол до Мор и косата й се раздвижи като бликнала нощ. Покани ме да седна. Тя самата зае мястото пред мен, Азриел — това до нея, а Рис се настани до мен.
Никой не заемаше челните позиции на масата.
— Макар че има и трета — продължи Амрен, обръщайки поглед към Рисанд. — Май не си общувал с Мириам от… векове. Интересно.
Касиан врътна очи.
— Моля те, говори направо, Амрен. Гладен съм.
Мор се задави с виното си. Амрен плъзна поглед към воина от дясната си страна. Азриел наблюдаваше и двама им много, много внимателно.
— Никой ли не топли леглото ти в момента, Касиан? Сигурно е безкрайно трудно да си илирианец и да мислиш само за любимата част от тялото си.
— Знаеш, че винаги съм готов да попалувам с теб, Амрен — отвърна Касиан, без изобщо да се смущава от сребърните и очи и силата, струяща от всяка нейна пора. — Наясно съм колко обичаш илириански…
— Мириам — взе думата Рисанд, забелязал змийската усмивка на Амрен — и Дракон са добре, доколкото знам. И кое по-точно ти се струва толкова интересно?
Амрен килна глава настрани и ме заоглежда. Аз опитах да не се свлека под погледа й.
— Освен нея само един друг е превръщан от човек в безсмъртен. Интересно, че се случва отново тъкмо когато всички древни играчи се завръщат в играта. Но Мириам получи дълъг живот, не ново тяло. А ти, девойче… — Тя пак подуши въздуха и аз се почувствах съвършено гола пред очите й. По лицето и се изписа откровена изненада. Рис просто кимна. Каквото и да значеше това. Вече започваше да ми омръзва. До гуша ми идваше от преценяващи погледи. — Кръвта ти, вените ти, костите ти са претърпели Метаморфозата. Простосмъртна душа в безсмъртно тяло.
— Гладна съм — заяви Мор, побутвайки ме с бедрото си. Щракна с пръсти и масата се отрупа с печени пилета, зеленчуци и хлябове. Елементарно, макар и изтънчено меню. Но нищо официално. Май пуловерът и панталоните нямаше да са в несъответствие с подобна вечеря. — Амрен и Рис могат да плямпат цяла нощ и да ни отегчат до смърт, затова не чакай тях, а започвай. — Тя взе вилицата си, цъкайки с език. — Попитах Рис дали може аз да те водя на вечеря, да сме си само двечките, но той каза, че нямало да се съгласиш. Но честно — с тези древни досадници ли предпочиташ да прекарваш времето си, или с мен?
— Като се има предвид, че си моя връстница — подхвана Рис, — май забравяш…
— Само приказки, приказки, приказки — прекъсна го Мор и стрелна предупредителен поглед към Касиан, който наистина беше отворил уста да каже нещо. — Не може ли първо хапване, хапване, хапване, а раздумките после?
Получаваше се интересен баланс между страховитата Втора на Рис и неустоимо жизнерадостната му Трета в йерархията. Ако Мор превъзхождаше по ранг двамата воини на масата, явно имаше друга причина освен бунтарския и чар. Някаква сила, благодарение на която бе оцеляла след сбиването си с Амрен.
Азриел се засмя сдържано и взе вилицата си. Аз последвах примера му, но изчаках да сложи първата хапка в устата си, преди да опитам храната. За всеки случай.
И колко вкусно беше само. А виното…
Дори не осъзнавах, че Мор ми е наляла от него, преди да отпия първата глътка. Тя чукна чашата си с моята и каза:
— Не позволявай на тези стари интриганти да те командорят.
— Присмял се… хърбел на щърбел — каза Касиан. После погледна свъсено към Амрен, която не беше докоснала чинията си. — Все забравям колко си странна.
Най-безцеремонно взе чинията и и изсипа половината и съдържание в своята, а останалото подаде на Азриел.
— Постоянно му повтарям първо да пита — обясни и Азриел, докато пресипваше храната в чинията.
Амрен махна с пръсти и празната чиния изчезна от белязаните ръце на Азриел.
— Ако не си успял да го обучиш след толкова векове, момчето ми, едва ли някога ще се получи.