Трябваше да знам със сигурност дали са били там, дали са ме видели, дали това щеше да повлияе на работата ни с…
В трапезарията се спусна тишина. Никой от тях, дори Амрен, не погледна към Рисанд.
Накрая Мор наруши мълчанието.
— Защото не бяхме там.
Лицето на Рис се превърна в студена маска.
— Амаранта не подозираше, че съществуват. А когато някой опиташе да и каже за тях, обикновено губеше разсъдъка си.
По гръбнака ми се спусна тръпка. Не при мисълта за студенокръвната убийца, а…
— Наистина сте опазили града и обитателите му в тайна от нея цели петдесет години?
Касиан се взираше толкова втренчено в чинията си, че очаквах всеки момент да излезе от кожата си.
— И ще продължим да ги крием от враговете ни още дълги години — обади се Амрен.
Отговорът и не ме устройваше.
Рис дори не се бе надявал да ги види отново, когато го бяха затворили В недрата на Планината. Въпреки това някак бе успял да ги защити.
И четиримата души около масата, дори Амрен, трепереха при мисълта.
Навярно не само заради факта, че Рис бе търпял тормоза на Амаранта, докато те бяха живели тук на свобода. Вероятно и заради всички, останали извън стените на града.
Но дали опазването на един град наистина не беше по-добре от нищо? Не беше ли хубаво, че поне едно кътче на Притиан оставаше непокътнато? Непокварено?
— Нито един от обитателите на града не живее в неведение за ужасите извън границите му — обясни дрезгаво Мор. Златните й гребени проблясваха на светлината. — И за цената, която мнозина платиха.
Не дръзнах да попитам каква цена. Болката, пропила тежкото им мълчание, ми казваше достатъчно.
Но щом всички бяха надживели мъката и още можеха да се смеят… Покашлях се, изпънах гръб и отново обърнах поглед към Азриел, който, макар и обграден от сенки, изглеждаше най-безобиден.
— Как се срещнахте? — Невинен въпрос за опознаване на събеседниците ми. Но дали бе достатъчно невинен?
Азриел просто извърна очи към Касиан, който гледаше Рис с обожание и чувство за вина, толкова дълбоки и болезнени, че един позаглъхнал инстинкт в мен едва не ме накара да протегна ръка през масата и да хвана неговата.
Касиан обаче осмисли въпроса ми, както и безмълвната молба на приятеля му да разкаже историята вместо него, и на лицето му изплува бледа усмивка.
— В началото всички се мразехме един друг.
Очите на Рис тъмнееха. Спомените за Амаранта и всички онези ужаси…
Изповед за изповед — мислех, че го прави заради мен. Ала сигурно искаше да си излее душата пред някого, а не можеше пред тях, не и без да им причини още болка и гузна съвест.
Касиан продължи, отнемайки вниманието ми от мълчаливия Велик господар.
— Двамата с Аз наистина сме копелета. Ние, илирианците… обичаме народа си, традициите си, но клановете ни живеят в лагери дълбоко в северните планини и не понасят външни хора. Особено Върховни елфи, които опитват да им налагат волята си. Но и те са не по-малко обсебени от идеята за потеклото и си имат свои принцове и лордове. Азриел — той посочи с палец приятеля си и червеният му Сифон лъсна на светлината — е незаконният син на един от местните лордове. И ако мислиш, че илирианците гледат с омраза на копелетата на лордовете, то едва ли можеш да си представиш колко ненавиждат копелето на перачка от военните лагери и воин, чието име тя дори не си спомня. — Той сви небрежно рамене, но в лешниковите му очи гореше ярост. — Бащата на Аз го изпрати в нашия лагер за обучение веднага щом с очарователната му съпруга открили, че е сенкопоец.
Сенкопоец. Да — названието му подхождаше, каквото и да значеше.
— Подобно на даематите — обясни ми Рис, — сенкопойците са рядкост. Дворове и кралства по цял свят ламтят за шпионските им умения и способности да чуват и усещат неща, които не са доловими за другите.
Значи, сенките наистина му шепнеха. Студеното лице на Азриел не издаваше нищо.
— Лордът на лагера направо се напика от вълнение, когато му тропнаха Аз — продължи Касиан. — А какво направиха с мен? Веднага щом майка ми ме отби и се научих да ходя, ме хвърлиха в калта на един далечен лагер, за да проверят дали ще оцелея.
— Трябвало е да те хвърлят от някоя скала — изсумтя Мор.
— О, спор няма — отвърна Касиан и усмивката му стана остра като бръснач. — Най-вече защото, като пораснах и заякнах достатъчно, за да се върна в родния ми лагер, научих, че онези гадове са уморили майка ми от работа.
Отново се спусна тежка тишина, но малко по-различна този път. Отразяваше напрежението и кипящия гняв на отряд, преживял много заедно, оцелял толкова дълго… всеки чувстваше болката на другия като своя.