— Те ли… те ли живеят под планината?
Рис кимна.
— Да, в Изсечения град. Отстъпих им го като отплата, задето взеха правилното решение. Там им харесва, рядко напускат границите му, сами се управляват и в общи линии живеят в слободия.
Явно този двор беше показал на Амаранта при първото и посещение — и явно покварата му я беше впечатлила толкова, че беше изградила собствения си по негов модел.
— Дворът на Кошмарите — обяви Мор и изцъка през зъби.
— А кой е този двор тук? — попитах аз. Най-важният въпрос.
— Дворът на Мечтите — отговори ми Касиан с бистри, ярки като Сифоните му очи.
Дворът на Мечтите — мечтите на един нечистокръвен Велик господар, двама воини копелета и… две жени.
— Ами вие? — обърнах се към Мор и Амрен.
— Рис предложи да ме направи свой помощник-командир — отвърна просто Амрен. — Никога дотогава не бях получавала такава покана, ето защо приех, поне колкото да видя дали ще ми допадне. Оказа се, че доста ми харесва.
Мор се облегна в стола си. Азриел наблюдаваше всяко нейно движение с бдителни, приковани в нея очи.
— Аз бях свободна душа, родена в Двора на Кошмарите — отговори Мор накрая. Заусуква една къдрица около показалеца си, а аз се запитах дали нейната история не беше по-тежка от всички останали, но тя добави простичко: — Затова избягах оттам.
— А ти какво ще ни разкажеш за себе си? — кимна към мен Касиан.
Предполагах, че Рисанд им е разказал всичко. Погледнах към него, а той просто сви рамене.
Затова изпънах гръб и започнах:
— Родена съм в семейството на богат търговец. Имам две по-големи сестри и родители, които ги беше грижа само за парите и общественото им положение. Майка ми почина, когато бях на осем; баща ми загуби състоянието си три години по-късно. Продаде всичко, за да изплати дълговете си, пренесе ни в един коптор и дори не пожела да си намери работа, а ни остави да гладуваме години наред. Бях на четиринайсет, когато и последните ни пари свършиха… заедно с храната ни. Той вече не можеше да работи, защото хората, на които беше задлъжнял, дойдоха у дома и счупиха крака му пред нас. Така че по неволя се научих да ловувам. И в продължение на пет години успявах да изхранвам семейството ни, макар и на ръба на гладната смърт. Докато… не се случи най-лошото.
Около масата отново се спусна мълчание. Азриел изглеждаше умислен. Само той не беше споделил историята си още. Дали някога говореха за нея? Или избягваха да обсъждат ужасните изгаряния по ръцете му? И какво му шепнеха сенките — имаха ли глас?
— Научила си се да ловуваш — обади се Касиан. — А да се биеш? — Аз поклатих глава. Касиан опря ръце на масата. — За твое щастие, току-що си намери учител.
Отворих уста да възразя, но… Майката на Рисанд го беше подсигурила с цял арсенал от оръжия, в случай че магията му откажеше. Какво допълнително нещо умеех аз, освен стрелба с лък и магарешки инат? И ако наистина владеех такава сила — и всички други сили…
Повече никога нямаше да бъда слаба. Да разчитам на нечия закрила. Да се чувствам беззащитна, както когато Аторът ме влачеше нанякъде, а аз не знаех как да му се изплъзна. Никога повече.
Но Ианта и Тамлин се опасяваха, че…
— Не смятате ли, че ще е лошо, ако народът ме види да се уча на бой, да боравя с оръжия?
Веднага щом думите напуснаха устата ми, осъзнах колко глупаво звучат. Колко нелепа мисъл бяха насаждали в главата ми през последните няколко месеца.
Мълчание. Накрая Мор взе думата, а гласът и бе напоен с тиха отрова, която ми подсказа, че Третата в йерархията на Великия господар също бе получила своето обучение в Двора на Кошмарите.
— Нека ти кажа две неща като човек, изпаднал в подобна на твоята ситуация преди време. — Споделеният гняв отново запулсира помежду им с Рис и двамата илирианци; само Амрен остана незасегната от него, докато впиваше укорителен поглед в мен. — Първо — продължи Мор, — ти напусна Двора на Пролетта. — Опитах да не се прекърша под тежестта на тази мисъл. — А това несъмнено е по-драстична стъпка от обучението. — И второ — каза Мор, опирайки ръка върху масата, — самата аз някога живеех на място, където хорското мнение беше важно. И така ме задушаваше, че едва не ме сломи. Затова дано ми повярваш, Фейра, че разбирам какво те мъчи и какво са опитали да ти причинят и че с малко смелост можеш да се изсмееш в лицето им. — Гласът й омекна и напрежението между тях се разсея. — Прави каквото ти обичаш, каквото ти желаеш.