Азриел просто поклати глава.
— Аз ще отида. Надзирателите ме познават, знаят на какво съм способен.
Зачудих се дали сенкопоецът винаги се хвърля пръв в опасността. Пръстите на Мор
застинаха върху столчето на винената и чаша и тя присви очи към Амрен. Бижутата, червената рокля — явно бяха параван, зад който прикриваше тъмната сила, бушуваща из вените й…
— Ако някой ще ходи в Затвора — обади се Рис, преди Мор да е отворила уста, — това ще съм аз. Заедно с Фейра.
— Какво? — смая се Мор и разпери пръсти върху масата.
— Той няма да говори с Рис — обясни Амрен. — Нито пък с Азриел. Нито с когото и да било от нас. Нямаме какво да му предложим. Но една безсмъртна с простосмъртна душа… — Тя впери поглед в гърдите ми, сякаш можеше да види сърцето под тях… А аз отново се замислих с какво ли се храни. — Резбарят може да се съгласи да говори с нея.
Всички обърнаха очи към мен… като че ли очакваха да започна да им се моля, да се свия на кълбо и да затреперя от страх. Бързото им, брутално изпитание, с което проверяваха дали те искат да работят с мен.
Но Резбарят, нагите, Аторът, сюриелите, Боге, Миденгардът… Явно бяха задушили онази част от мен, която бе способна на страх. А може би вече го изпитвах само в сънищата си.
— Решението е твое, Фейра — каза небрежно Рис.
Да се крия и да страдам или да се изправя пред неизвестен ужас — лесен избор.
— Колко страшно може да е? — попитах.
— Доста — увери ме Касиан.
Никой от останалите не възрази.
17.
Юриан.
Името кънтеше в главата ми дори след като вечерята приключи и Мор, Касиан, Азриел и Амрен спряха да се препират кой какво ще прави през утрешния ден, докато ние двамата с Рис посещавахме Затвора.
Рис отново ме пренесе над града, през морето от светлини и тъмнина. Бързо установих, че преживявах доста по-лесно издигането и дори не можех да гледам дълго, докато ме спускаше, без да усетя как храната се надига в стомаха ми. Не от страх — просто реакция на тялото ми.
Летяхме в мълчание и шепнещият зимен вятър беше единственият звук около нас, независимо от топлия пашкул, който ме бранеше от студа. Чак когато уличната музика ни посрещна в града, се престраших да надникна към лицето му, съсредоточено в полета и неразгадаемо.
— Тази вечер… отново те почувствах. През връзката. Пак ли съм преодоляла щитовете ти?
— Не — отвърна той, оглеждайки калдъръмените улици под нас. — Връзката ни е… живо нещо. Отворен канал помежду ни, изграден от силите ми и… нуждите ти в онзи ден, когато сключихме сделката.
— Тогава имах нужда само да не умра.
— Имаше нужда да не си сама.
Погледите ни се срещнаха, но мракът ми попречи да разчета неговия. Затова първа извърнах очи.
— Все още разучавам как и защо понякога надзъртаме в най-съкровените тайни на отсрещния — призна той. — Затова не мога да дам обяснение за онова, което си почувствала тази вечер.
„Имаше нужда да не си сама.“
Ами той? Беше прекарал цели петдесет години далеч от приятели и семейство…
— Заблуди Амаранта и целия свят, че с радост управляваш Двора на Кошмарите. Но всичко е било просто фасада… за да защитиш най-важното.
Градските светлини позлатиха лицето му.
— Обичам народа и семейството си. Винаги бих се превърнал в чудовище, за да ги защитя.
— Вече го направи В недрата на Планината. — Думите излетяха от устата ми, преди да успея да ги възпра.
Вятърът разроши косата му.
— И подозирам, че съвсем скоро ще ми се наложи да го сторя отново.
— Каква беше цената? — дръзнах да попитам най-сетне. — За това да запазиш града в тайна, да спасиш свободата му?
Той се устреми право надолу, размаха криле и ни приземи плавно върху покрива на градската си къща. Понечих да се отдръпна от него, но той хвана с пръсти брадичката ми.
— Вече знаеш.
Курвата на Амаранта.
Рис кимна и се зачудих дали не бях произнесла двете ужасяващи думи на глас.
— Дори като ми отне силите, жалките им останки в тялото ми бяха напълно достатъчно да проникна в съзнанието на всеки жител на Двора на Нощта, живеещ в неин плен, и изобщо всеки, запознат с истината. Сътворих мрежа помежду им и контролирах мислите им всяка една секунда на всеки ден, всяко десетилетие, така че да забравят за Веларис, за Мор, Амрен, Касиан и Азриел. Амаранта искаше да разбере кои са близките ми, кого да изтезава и убие. Но дори не подозираше, че те са тук и управляват града и народа ми. С остатъка от силата си реших да скрия колкото мога от очите й. Стигаше ми само за един град. Затова избрах този, който, така или иначе, бе останал скрит от историята. Аз го избрах и сега трябва да живея с горчивата мисъл за всички извън него, които страдаха толкова. А Веларис… всеки, който прелиташе над него или минаваше покрай границите му, не виждаше нищо друго, освен голи скали, а опиташе ли да мине през него, внезапно губеше желание. Спрях мореплаването и търговията по вода: моряците станаха земеделци. А тъй като силите ми бяха съсредоточени в закрилата на града, Фейра, нямаше как да се боря с Амаранта. И за да я накарам да спре да издирва близките ми, реших да се превърна в нейна курва.