— Тя обаче има и стратегическа цел — продължи Ианта. — Гостувала съм в достатъчно дворове, за да съм наясно с разбиранията им. Довери ми се.
— Доверявам ти се напълно — отвърнах аз и махнах с ръка към документите пред нас. — Ти си веща в тези неща. Не аз.
Среброто по китките й проблесна, напомняйки ми на гривните, които носеха Децата на благословените отвъд стената. Понякога се чудех дали плиткоумните човеци не бяха откраднали идеята от Върховните жрици на Притиан — дали благородница като Ианта не беше разпространила глупавата традиция сред някогашната ми раса.
— Моментът е важен и за мен — продължи внимателно жрицата, нагласяйки диадемата върху качулката си. Тюркоазените й очи срещнаха моите. — Двете с теб толкова си приличаме. Млади, недоказани жени сред тези… вълци. Благодарна съм и на двама ви с Тамлин, че ми позволявате да ръководя церемонията, да участвам в живота на този двор. Останалите Върховни жрици не ме уважават особено, нито пък аз тях, но… — Тя поклати глава и качулката й се полюшна. — Тримата заедно сме страховит отряд. Четиримата, ако броим Люсиен. — Ианта изсумтя. — Не че той иска да има нещо общо с мен.
Отново подхващаше тази история.
Често намираше начин да го намеси в разговорите ни, да го хване натясно по време на някое събитие, да докосне лакътя или рамото му. Люсиен не й обръщаше никакво внимание. Миналата седмица най-накрая се осмелих да го попитам дали жрицата не му е хвърлила око, а той просто ме изгледа с тихо ръмжене и тръгна нанякъде. Явно отговорът беше „да“.
Но женитбата с Люсиен щеше да е почти толкова ползотворна за нея, колкото и тази с Тамлин: дясната ръка на един Велик господар и синът на друг… Потомството им би било всемогъщо.
— Нали знаеш, че му е трудно да… общува с жени — отвърнах неутрално.
— Бил е с много жени след смъртта на любимата му.
— Може би с теб е различно, може би още не е готов за подобна връзка. — Свих рамене, издирвайки подходящите думи. — Може би именно заради това страни от теб.
Тя се замисли, а аз се молех да повярва на полулъжата ми. Ианта беше амбициозна, умна, красива и смела, но не смятах, че Люсиен й е простил — и че някога би й простил, — задето бе избягала по време на робството на Амаранта. Понякога се чудех дали приятелят ми не се изкушава да изтръгне гръкляна й.
Ианта кимна.
— Не се ли вълнуваш поне малко за сватбата?
Заиграх се със смарагдовия си пръстен.
— Това ще е най-щастливият ден в живота ми.
Наистина се почувствах така, когато Тамлин ми предложи брак. Разплаках се от радост и му отговорих: „Да, да, хиляди пъти да“, и правихме любов в полето от диви цветя, където ме беше завел за случая.
Ианта кимна.
— Съюзът ви е благословен от Котела. Това, че оцеляхте след ужасите В недрата на Планината, го доказва.
Проследих беглия й поглед — към лявата ми ръка, към татуировките.
Едва се сдържах да не я скрия под масата.
Нейното чело беше татуирано с тъмносиньо мастило, но въпреки това й пасваше някак, подчертаваше женствените й рокли, лъскавите сребърни бижута. За варварската елегантност на моята татуировка не бе удачно да се каже същото.
— Може да ти набавим ръкавици — подхвърли небрежно тя.
А това щеше да изпрати поредното послание, и то навярно до човека, който толкова силно се надявах да е забравил за мен.
— Ще си помисля — отвърнах с вяла усмивка.
С огромни усилия се стърпях да не избягам преди края на срещата ни, преди Ианта да се оттегли в личната си молитвена стая — подарък от Тамлин при завръщането й, където се канеше да поднесе обедната си благодарност към Котела за освобождението на земите ни, за моя триумф и неоспоримото господство на Тамлин.
Понякога ми се искаше да се моли и за мен.
Да се моли един ден да свикна с роклите и тържествата, както и с ролята ми на невинна и красива булка.
Вече си бях легнала, когато Тамлин влезе в стаята ми, безшумен като елен в гората. Вдигнах глава и посегнах към кинжала, който държах на нощното си шкафче, но се отпуснах, като видях широките му рамене и позлатената от свещта в коридора кожа, макар и лицето му да беше забулено в сянка.
— Будна ли си? — прошепна той. По гласа му си личеше, че е в лошо настроение. Затворил се беше в кабинета си след вечеря и се занимаваше с документите, струпани от Люсиен върху бюрото му.