Беше сторил всичко онова, всички онези ужасии… за да предпази народа си, приятелите си. И единствената част от себе си, която бе успял да защити от покварата й, макар и на цената на петдесетгодишен плен в скален затвор…
Той разгърна широко крилете си. Навярно малцина извън Веларис и илирианските военни лагери знаеха за тях. А може би дълго преди появата на Амаранта беше изтрил всеки спомен за тях от съзнанието на Притиан.
Рис пусна брадичката ми. Но докато отместваше ръка, аз сграбчих китката му, усещайки силата в нея.
— Жалко, че притианци не знаят нищо. — Музиката от улиците почти заглуши думите ми. — Че си им позволил да мислят най-лошото за теб.
Той отстъпи назад. Крилете му шибаха въздуха като гигантски барабани.
— Щом най-скъпите ми същества знаят истината, останалите не ме интересуват. Отиди да поспиш.
После излетя в небето и потъна в мрака между звездите.
Пропаднах в дълбок сън, който ме повлече като подводно течение — надолу, надолу и все надолу, докато вече не можех да му се измъкна.
Лежах гола върху познатия червен мрамор, докато Амаранта плъзваше острието на ножа си по ребрата ми и стоманата дращеше кожата ми.
— Измамно, предателско човешко същество — нареждаше тя — с мръсно, лъжовно сърце.
Ножът хладно обхождаше плътта ми. Мъчех се да стана, но тялото ми не откликваше.
Амаранта притисна устни към хлътнатината на гърлото ми.
— И ти си чудовище като мен. — Тя плъзна острието по хълма на лявата ми гърда, към настръхналото ми зърно, сякаш виждаше сърцето под нея. Заридах. — Не пилей сълзите си.
Някой крещеше името ми отдалече; умоляваше ме.
— Ще превърна вечността в ад за теб — обеща тя, притисна върха на кинжала в чувствителната плът под гърдата ми и устните и закръжаха над моите, преди да натисне…
Ръце — нечии ръце на раменете ми; разклащаха ме, стискаха ме. Опитвах да им се изтръгна и през цялото време крещях, крещях…
— ФЕЙРА.
Гласът беше едновременно нощта и зората, и звездите, и земята… и първичното му могъщество укроти всяко кътче от тялото ми.
— Отвори очи! — нареди ми гласът.
Подчиних се.
Гърлото ме болеше, устата ми беше пълна с пепел, лицето ми — потно и лепкаво. А Рисанд… Рисанд кръжеше над мен с тревожен поглед.
— Просто кошмар — увери ме той, дишайки учестено като мен.
Лунната светлина, процеждаща се през прозореца, озаряваше усуканите татуировки по ръцете, раменете и мускулестите му гърди. Същите като моята. Той огледа лицето ми.
— Кошмар — повтори.
Веларис. Намирах се във Веларис, в неговия дом. И сънувах… онзи кошмар…
Чаршафите и завивките ми бяха съдрани. Разцепени. Но не с нож. А пепеливият, пушечен вкус в устата ми…
Вдигнах смайващо нетрепващата си ръка и открих, че пръстите и завършват с димящи живи въглени. Хищни огнени нокти, които бяха раздрали чаршафите ми, сякаш обгаряха кървящи рани…
Отблъснах Рисанд с рамо, строполих се на земята и хукнах към банята, прекатурвайки един малък сандък. Паднах на колене пред тоалетната и повърнах. Отново. И отново. Пръстите ми съскаха върху хладния порцелан.
След миг големи, топли ръце прибраха косата ми назад.
— Дишай — прошепна Рис. — Представи си как угасват като свещи един по един.
Повърнах отново и потреперих, когато светлината и горещината достигнаха зенита си, после се изляха от мен, оставяйки успокояващо празна, хладна тъмнина след себе си.
— Е, и така става — каза Рис.
Щом се осмелих да погледна ръцете си, стиснали тоалетната чиния, живите въглени бяха угаснали. Дори разбушувалата се сила във вените ми и в костите ми вече спеше.
— Преследва ме един кошмар — подхвана Рис, държейки косата ми, докато повръщах отново, — в който не аз съм под нея, а Касиан или Азриел. Приковала е крилете им за леглото с гвоздеи и не мога да спра. Наредила ми е да гледам и знам, че съм ги предал жестоко.