Изплюх се в тоалетната и пуснах водата. Изчаках водовъртежът да спре и чак тогава обърнах глава към него.
Той продължаваше да държи косата ми с нежни, но непоколебими пръсти.
— Не си ги предал — казах дрезгаво.
— Направих… ужасни неща, за да го предотвратя.
Виолетовите му очи почти сияеха в смътната светлина.
— И аз съм вършила ужасни неща.
Чувствах потта си лепкава като кръв — кръвта на онези двама елфи…
Завъртях се рязко и едва успях да се надвеся над тоалетната навреме. Другата му ръка зачерта дълги, утешителни линии по гърба ми, докато продължавах да бълвам вечерята си. Когато и последната вълна отшумя, пророних:
— Огньовете?
— Дворът на Есента.
Нямах сили за отговор. Накрая просто се облегнах на хладната вана и затворих очи.
Като се събудих, през прозорците се изливаше слънчева светлина, а аз лежах в леглото си — загърната със свежи, чисти чаршафи.
Вдигнах поглед към стръмния тревист склон на малката планина, потрепервайки от допира на плаващите наоколо мъгли. Земята зад нас се спускаше към отвесните скали и буйното оловно море отвъд тях. Пред нас се ширеше плосковърха планина от сиви скали и зелени мъхове.
Рис стоеше до мен с двуостър меч на гърба си, кинжали в ножниците на бедрата си и илирианско бойно облекло, ако съдех по това на Касиан и Азриел от предишната вечер. Тъмните му панталони, покрити с изтъркани кожени пластини като люспи, бяха толкова впити, че за пръв път забелязвах колко мускулести са краката му. Тесният му жакет имаше отвори за крилата, които беше разгърнал докрай, а по раменете и предмишниците си носеше тъмна, изподрана броня.
Ако облеклото му не ми подсказваше какво ни очаква днес, ако и моето собствено не ми говореше достатъчно, то трябваше само да погледна скалата пред нас, за да се уверя, че изживяването няма да е приятно. Преди час, докато Рис пишеше молбата за посещение на Двора на Лятото в кабинета си, дори не ми беше хрумнало да попитам какво ни предстои тук. А и Рис не беше сметнал за нужно да ми обясни каква работа има в Двора на Лятото, освен да „скрепи дипломатическите отношения помежду им“.
— Къде сме? — проговорих за пръв път, откакто бяхме пристигнали на това място с ответряне.
Във Веларис беше ясен, слънчев ден. Тук, където и да се намирахме, ни посрещаше мразовита пустош. Само скали, суха трева, мъгли и морето.
— На един от Западните острови — отговори Рисанд, отправил поглед към внушителната планина пред нас. — А това — посочи той — е Затворът.
Наоколо не се виждаше нищо — никой.
— Не забелязвам нищо.
— Затворът е онази скала. Вътре са затворени най-гнусните и опасни същества и престъпници, които можеш да си представиш.
Значи, искаше да влезем там — в скалата, под още една ужасяваща планина…
— Това място — продължи той — съществува още от времето, преди да се появят Великите господари. Преди Притиан да стане Притиан. Някои от затворниците помнят тези дни. Помнят времената, когато не моето семейство, а това на Мор владееше Севера.
— Защо Амрен отказва да влезе вътре?
— Защото някога е била затворничка там.
— Не в това си тяло… предполагам.
Жестока усмивка.
— Не. Не в него.
Изтръпнах.
— Ще се стоплиш от прехода — отбеляза Рис. — Не е позволено да се влиза с ответряне, нито по въздух. Посетителите трябва да стигнат до входа пеша. По дългия път.
Гледах го застинала.
— Но… — Думата заседна в гърлото ми.
Мисълта, че трябваше да вляза под още една планина…
— За да се успокоя — продължи той, — си напомням, че съм се измъкнал от онова място. Всички сме се измъкнали.
— Но едва.
Опитах да си поема дъх. Не можех, не можех…
— Измъкнахме се. А ако не влезем в тази планина, може отново да ни сполети същата участ.
Мразовитата мъгла хапеше лицето ми. Опитах, наистина опитах да направя крачка напред.
Но тялото ми отказваше да се подчини.
Отново опитах; заради Илейн и Неста, и така уязвимия човешки свят, но… просто не можех.
— Моля те — прошепнах.
Не ме интересуваше дали се излагах още на първия си ден.
Рисанд, както ми беше обещал, просто ме хвана за ръката и ме върна под зимното слънце, сред ярките цветове на Веларис.
18.
Амрен стоеше до леглото ми.
Подскочих и се блъснах в таблата му, заслепена от утринната светлина, а ръцете ми заиздирваха трескаво оръжие, нещо подходящо…