— Нищо чудно, че си толкова слаба, щом всяка нощ повръщаш. — Тя подуши въздуха и сбърчи горната си устна. — Смърдиш.
Вратата на спалнята беше затворена. Рис ме беше уверил, че никой няма да влиза без мое разрешение, но…
Тя хвърли нещо върху леглото ми. Малък златен амулет с перли и мътен син камък.
— С това излязох от Затвора. Ако го носиш, не могат да те задържат вътре.
Не го докоснах дори.
— Нека ти изясня едно нещо — продължи Амрен, хващайки с ръце резбованата долна рамка на леглото. — Не го отстъпвам на този и онзи. Но ще ти го дам назаем, докато изпълниш мисията си, след което очаквам да ми го върнеш. Ако го откраднеш, ще те намеря и последиците няма да са приятни. Имаш разрешението ми да го използваш в Затвора.
Докато се престраша да докосна студеното злато на амулета, нея вече я нямаше в стаята ми.
Рис с право я беше сравнил с дракон, бранещ съкровищата си.
Рис постоянно надничаше към амулета, докато изкачвахме хълма към Затвора, толкова стръмен, че понякога се налагаше да пълзим на четири крака. Издигахме се все по-нависоко и все по-нависоко и пиехме вода от безбройните поточета, бълбукащи покрай щръкналите скали и малките долчинки по обгърнатите с треви и мъх скатове. Мъглата се носеше лениво наоколо, брулена от вятъра, чийто еклив стон заглушаваше хрущящите ни стъпки.
Като го хванах да поглежда към колието ми за десети път, не се сдържах и попитах:
— Какво?
— Дала ти го е.
Не беше въпрос.
— Значи, положението е сериозно — коментирах аз. — Рискът при…
— Не казвай нищо, което не искаш да бъде чуто и от други уши. — Той посочи скалата под краката ни. — Затворниците си нямат друга работа, освен да се ослушват за клюки през скалата и пръстта. После продават сведенията за храна, секс и дори глътка въздух.
Можех да се справя, да преодолея страха си.
Амрен се беше измъкнала. Без всякакви последици. А и амулетът също щеше да ми помогне.
— Съжалявам — пророних. — За вчера.
Бях прекарала цели часове в леглото, неспособна да помръдна, да събудя мислите си.
Рис ми подаде ръка и с лекота ме издърпа върху една особено стръмна скала. От толкова дълго — прекалено дълго — не бях излизала навън, не бях използвала тялото си. Дишах измъчено, безсмъртна или не.
— Няма за какво да съжаляваш — отвърна той. — Нали сега си тук. — Но и бях достатъчно голяма страхливка, че да не тръгна с него, ако не носех амулета. — Няма да ти отрежа заплатата. — Намигна ми той.
Бях прекалено задъхана дори да се намръщя. Катерихме се, докато най-горният скат на планината не се изпречи като стена насреща ни. Зад нас се ширеха само тревисти склонове, спускащи се към бурното сиво море. Рис извади меча от ножницата на гърба си с едно бързо движение.
— Не ме гледай толкова изненадано — каза той.
— Просто… никога не съм те виждала с оръжие.
Като изключим кинжала, с който беше прерязал гърлото на Амаранта, за да ме спаси от агонията.
— Касиан ще се пръсне от смях, ако те чуе. А после ще ме изнуди за един спаринг.
— Може ли да те победи?
— В ръкопашен бой — да. Ще му се наложи да се потруди, но в крайна сметка ще ме победи. — Каза го без всякаква надменност. — Касиан е най-добрият воин, когото някога съм срещал. Затова и му поверих армиите си.
Не се съмнявах в думите му. А другият илирианец…
— Забелязах белезите по ръцете на Азриел — престраших се накрая. — Откъде са?
Рис се умълча за момент. После подхвана тихо:
— Баща му имаше двама законни синове, по-големи от Азриел. Жестоки и разглезени, благодарение на майка им, съпругата на лорда. През единайсетте години, които Азриел прекарал в крепостта на баща си, тя се погрижила да живее в клетка без прозорци и светлина. Пускали го навън за по един час всеки ден, както и да вижда майка си за час веднъж седмично. Не му било позволено да се обучава на бой и да лети… изобщо никое от нещата, към които го подтиквали илирианските му инстинкти. Когато бил на осем, братята му решили, че ще е забавно да проверят дали способността му да се изцерява сам може да се справи с малко катран и огън. Воините чули писъците на Азриел, но не се притекли достатъчно бързо, че да спасят ръцете му.
Прилоша ми при мисълта, че след това бе прекарал още три години с тях. Какви ли други ужаси беше преживял, преди да го изпратят в планинския лагер?
— А братята му… получили ли са заслуженото?
Лицето на Рис беше непрогледно като скалата и вятъра, и морето около нас.
— В крайна сметка, да — отвърна с пагубно спокойствие.