Стомахът ми се сви от ужас.
— Не си я питал?
— Защо да го правя? Сама ще ми каже, когато е необходимо.
— Откъде е дошла?
Замислих се за брошката, която й беше подарил — толкова дребен подарък за чудовището, обитавало някога тази пъклена пещера.
— Не знам. Но според някои легенди, когато светът се родил, материята на различните сфери се разкъсала на места. И в хаоса на Сътворението първите същества можели да минават от една в друга. Когато пролуките се затворили обаче, някои създания останали в чужди светове.
Звучеше невъобразимо — чудовища, скитащи между сферите, останали в плен на непознат свят.
— Мислиш, че е била едно от тях?
— Смятам, че е единствена по рода си и няма сведения за други като нея. Дори сюриелите си имат численост, макар и малка. Тя обаче и някои от другите затворници… Според мен идват от различно място. И търсят пък към дома от дълго, дълго време.
Треперех под дебелата подплата на кожения ми костюм и дъхът ми образуваше облачета пара пред мен.
Продължихме все по-надолу и по-надолу и времето започна да ми се изплъзва. Не знаех дали вървим от часове, или от дни, но безполезното ми тяло настоя да спрем за глътка вода. Дори докато пиех, Рис не пусна ръката ми. Сякаш се боеше, че пещерата ще ме погълне завинаги. Затова гледах почивките да са бързи и редки.
Навлязохме още по-надълбоко в пазвата на планината. Само светлинните кълба и допирът на ръката му потискаха страха ми, че всеки момент ще пропадна в мрака. За част от секундата смрадта на килията ми в онази тъмница нападна носа ми и плесенясалата слама погъделичка бузата ми…
Ръката на Рис се стегна около моята.
— Само още малко.
— Сигурно вече наближаваме дъното.
— Подминахме го. Килията на Резбаря се намира под основите на планината.
— Кой е той? Какво е?
Бяха ми обяснили само какво трябва да кажа, но не и какво да очаквам. Вероятно за да не изпадна в пълен смут.
— Никой не знае. Ще го видиш такъв, какъвто иска да го видиш.
— Хамелеон?
— И да, и не. Ти ще го виждаш по един начин, а аз, макар да стоя до теб — по съвсем друг.
Едва стърпях паническия си рев.
— А какво резбова?
— Сама ще разбереш.
Рис спря пред гладка каменна плоча. Коридорът продължаваше надолу — надолу към всевечния мрак. Въздухът тук ми се струваше сбит, нагнетен. Дори облачетата пара от устата ми не оцеляваха дълго.
Рисанд пусна ръката ми, за да долепи длан до голата скала. Тя сякаш потрепери под нея и се преобрази във… врата.
И тя като портата на входа беше от кост. А по повърхността и бяха издълбани безброй изображения: растения и животни, морета и облаци, звезди и луни, деца и скелети, красиви и потресаващи твари…
Вратата се отвори. Килията отвъд нея тънеше в катранения мрак, превзел цялата пещера…
— Издълбал съм по вратите образа на всеки затворник — обяви тъничък глас отвътре, — но моят собствен ми е любим.
— Има защо — съгласи се Рисанд.
Прекрачи прага и светлинките литнаха напред, озарявайки тъмнокосо момче на около осем, седнало до отсрещната стена. Съкрушително сините му очи обходиха Рисанд, после се плъзнаха към входа на килията, към мен.
Рис бръкна в торба, която дори не бях осъзнала, че носи — не, явно я беше измъкнал от някоя кухина между сферите, която използваше за хранилище. Хвърли някакъв бял предмет към момчето и долових как той изтропа върху грубия каменен под. Кост, дълга и дебела — и нащърбена в единия си край.
— Това е костта, с която Фейра уби червея Миденгард — обяви Рис.
Кръвта застина във вените ми. Много кокали бях подредила в капана си, не знаех кой от тях е сложил край на чудовището. И че някой е видял.
— Влез — каза Резбарят и не разпознах нито капка невинност или добрина в детския му глас.
Прекрачих прага и не направих нито стъпка повече.
— Цяла епоха мина — подхвана момчето, поглъщайки ме с очи, — откакто в света ни за последно проникна нещо ново.
— Здравей — пророних аз.
Усмивката на момчето беше като фарс на невинността.
— Страх ли те е?
— Да — отвърнах аз.
„В никакъв случай не го лъжи“, беше ми наредил Рис.
Момчето се изправи, но остана в другия край на килията.
— Фейра — промълви и килна глава настрани. Кълбото елфическа светлина посребри мастиленочерната му коса. — Фей-ра. — Повтори, удължавайки сричките, сякаш можеше да ги вкуси. Накрая изправи глава. — Къде отиде, след като умря?