— Въпрос за въпрос — отвърнах аз, както ме бяха инструктирали по време на закуска.
Резбарят килна глава към Рисанд.
— Винаги съм те смятал за по-умен от предците ти. — Очите му отново кацнаха върху мен. — Кажи ми къде си попаднала, какво си видяла и ще отговоря на въпроса ти.
Рис ми кимна леко, но погледът му беше напрегнат. Защото онова, което момчето искаше да знае…
Трябваше да укротя дишането си… да си спомня.
Но в паметта ми имаше кръв и смърт, и болка, и писъци — и тя ме смачкваше, убиваше ме съвсем бавно, и Рис крещеше бясно, докато гледаше как умирам, Тамлин се молеше на колене да ме пощади… Но агонията беше непоносима и исках всичко да свърши…
Рис наблюдаваше Резбаря с вцепенено тяло, сякаш спомените ми се изливаха през онези щитове в съзнанието ми. Сигурно се чудеше дали няма да се предам на мига.
Свих ръцете си в юмруци.
Бях оцеляла; бях се измъкнала. И днес щях да го сторя.
— Чух изпращяване — отвърнах накрая. Рис врътна глава към мен. — Изпращяването на строшения ми врат. Чух го в ушите си, но и в черепа си. Загубих съзнание веднага след първия прилив на болка.
Виолетовите очи на Резбаря като че ли заискряха.
— После настана тъмнина. По-различна от тази тук. Но в нея имаше… нишка — продължих аз. — Връв. Подръпнах я… и внезапно прогледнах. Не през собствените ми очи, а… през неговите. — Кимнах към Рис и свих пръстите на татуираната си ръка. — Знаех, че съм мъртва и че това малко късче от духа ми, единственото останало от мен, се е вкопчило във връзката помежду ни.
— Но имаше ли някого с теб… видя ли нещо от отвъдното?
— Виждах само нишката в мрака.
Рисанд ме гледаше с пребледняло лице и стиснати устни.
— А когато ме възкресиха — продължих аз, — последвах нишката обратно до себе си. Знаех, че трябва да стигна до другия й край. Тогава се появи меко сияние. Все едно да плуваш през шампанско…
— Страхуваше ли се?
— Исках единствено да се върна при… при близките ми. Толкова силно го желаех, че не ми оставаше място за страх. Най-лошото вече ми се беше случило, а мракът ме привличаше със спокойствието и тишината си. Не ми се струваше толкова плашещо просто да потъна в него. Но исках да се прибера у дома. Затова последвах нишката.
— Не е имало друг свят — настоя Резбарят.
— Дори да е имало, аз не го видях.
— Не си видяла светлина, портал към друго място?
„Къде точно искаш да отидеш ти?“ Въпросът едва не изскочи от езика ми.
— Само покой и тъмнина.
— Имаше ли тяло?
— Не.
— А…
— Достатъчно — обади се Рисанд с глас, подобен на кадифе върху остра стомана. — Разбрахме се: въпрос за въпрос. Вече зададе… — Той преброи на пръсти. — Шест.
Резбарят облегна гръб в стената и се свлече на земята.
— Рядко ми се случва да срещна някого, който се е завърнал от истинска смърт. Естествено, че ще искам да надникна зад воала. — Той махна с малката си ръка към мен. — Задай въпроса си, момиче.
— Ако няма тяло, нищо друго, освен парче кост — подхванах с възможно най-непоклатим тон, — възможно ли е да се изпълни Възкресяване? Да се сътвори ново тяло и старата душа да се всели в него?
Очите му просветнаха.
— Запазена ли е душата? Съхранена ли е някак?
Опитах да не си представям пръстена с око, който Амаранта носеше, душата, която бе затворила вътре, за да наблюдава всяко нейно зверство.
— Да.
— Няма начин.
Едва не въздъхнах от облекчение.
— Освен ако… — Пръстите на едната му ръка заподскачаха по палеца й като крачката на бледо, гърчещо се насекомо. — Преди много време, още преди епохата на Върховните елфи, на човеците, съществуваше само Котелът… Разправят, че цялата магия кипяла вътре, че светът се родил в него. Но Котелът попаднал в грешни ръце. И извършили с него велики, ужасяващи неща. Страховити неща. Толкова страховити, че в крайна сметка някой го откраднал, макар и на жестока цена. Нямало как да го унищожат, защото той бил Сътворил всичко и с него щял да загине животът. Затова го укрили. И го забравили. Само чрез Котела нещо мъртво може да бъде върнато в света на живите.
По лицето на Рисанд отново се беше настанила маска на спокойствие.
— Къде са го скрили?
— Сподели ми тайна, неизвестна никому, Господарю на Нощта, и аз ще ти споделя моята.
Приготвих се за потресаващата истина, която всеки момент щеше да ме сполети. Но Рисанд каза:
— Дясното коляно ме понаболява, когато вали. Контузих го във Войната и оттогава все ми създава ядове.
Резбарят се изсмя гърлено, докато аз зяпах втрещено Рис.